Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (69)

65.

Когато децата се прибраха от училище, всички седнахме заедно, за да проведем най-трудния разговор, който съм имал като родител. Трябваше да помолим Ава да опакова багажа си и трябваше да обясним на всички защо.

Не навлязох в подробности за кашата, в която се намирах. Просто им казах, че е имало някакви правни усложнения, които трябва да оправим, преди Ава да се прибере обратно у дома.

Стефани отложи идването си максимално, но Ава трябваше да бъде настанена в груповия дом до шест вечерта. Когато тя се появи в пет, куфарът на Ава стоеше до входната врата, а къщата ни беше тиха като морга. Всички седяхме във всекидневната в очакване на неизбежното.

Дори Стефани бе разстроена. Когато отворих вратата, в очите й имаше сълзи. Вече бяхме обсъдили въпроса с наркотиците и я бяхме помолили да разговаря с Ава при първа възможност. Стефани обеща, че ще го направи. Междувременно имаше период на изчакване от четиресет и осем часа, преди да можем да посетим Ава в новия й дом. Това означаваше, че в продължение на два дни нямаше да знаем нищо за нея.

— Ава, миличка, готова ли си за тръгване? — попита Стефани, опитвайки се да изглежда весела.

Ава просто сви рамене и затътри крака към вратата. Ясно виждах как суровостта се завръщаше в погледа й. Сякаш през цялото време бе очаквала точно това. Единственото постоянно нещо в живота на това момиче досега бе непостоянството. Защо да очаква, че тази ситуация ще се окаже нещо различно?

— Почакайте малко — каза Нана. Тя разкопча сребърния медальон, който висеше на врата й, и последва Ава към вратата. Знаех, че от едната страна на медальона имаше миниатюрна снимка на цялото семейство, а от другата — моя малка смешна бебешка снимка.

— Ето. — Нана закопча верижката около врата на Ава. — Давам ти го назаем, така че да не си посмяла да го разменяш или продаваш. Ще си го взема обратно веднага щом се върнеш у дома.

Ава повдигна и отпусна едното си рамо, забила поглед в пода.

— Благодаря ти, че беше толкова мила с мен — каза тя без видима емоция. — Съжалявам, че невинаги ти отвръщах със същото.

След тези думи изражението на Нана помръкна. Тя протегна малките си ръце и улови раменете на Ава с кокалестите си пръсти.

— Момиче, няма за какво да съжаляваш — каза тя. Гласът й започваше да трепери. — Ти си обичана в този дом, госпожице Ава Уилямс. Чуваш ли ме? Каквото и да правиш, това няма да се промени никога. Никога!

Тя притисна Ава в прегръдката си и всички се скупчихме около тях. Усещах как Ава стои по средата между всички ни твърда като дъска. Сякаш нарочно се опитваше да чувства колкото се може по-малко. Момичето, което бе плакало в ръцете ми преди седмица, сега бе опаковано и отделено настрана точно като багажа си. Лично за мен това бе трагедия.

— Съжалявам, но наистина трябва да тръгваме обади се Стефани. — Става късно.

— Довиждане, Ава — каза Джени. — Ще ни липсваш толкова много!

— Довиждане, Ава! — каза Али и се разплака в ръцете ми, докато вървяхме след нея надолу по стълбите.

Когато стигнахме до бордюра, където бе паркирала друга жена от Службата за закрила на децата и семействата, Ава вече дори не ни гледаше. Тя се качи на задната седалка и взе куфара си от Бри.

— Обичаме те, Ава — каза Бри. — Ще се видим след два дни.

Ава гледаше право пред себе си със сухи очи.

— Довиждане. — Това бе всичко, което каза.

Миг по-късно вече я нямаше.