Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (36)

32.

Изгубих половин час с парамедиците, преди Хайзенга да ми позволи да се върна на работа. Нямах сътресение, само отворена рана и силно главоболие. Въпреки това тя ми предложи да се прибера у дома, но не настояваше.

Когато се върнах в играта, директорът Пъркинс бе пристигнал на местопрестъплението, заедно с Джесика Джейкъбс. Джесика бе главен следовател по случая с убийството на Кори Смит. По всичко изглеждаше, че си имахме работа или с един много зает психопат, или — по-вероятно — два случая, които бяха много по-свързани, отколкото си бяхме представяли.

Никоя от последните жертви не бе идентифицирана все още, но вече бе решено, че Главното полицейско управление ще свика голяма пресконференция по-късно същата сутрин, за да даде подробности за ситуацията.

— Сигурни ли сме, че това е добра идея? — попитах. — Знам, че съм пропуснал началото на разговора, но…

— Освен това си пропуснал да чуеш обажданията от кмета — каза Хайзенга. — Късно е, Алекс, всичко е решено. Реалността е такава. Да продължим нататък. Кажи ни какво е мнението ти към момента.

За добро или лошо, аз съм дежурният специалист по съставяне на профил на престъпника в отдел „Убийства“, не че това ми занимание има официална титла. Така или иначе вече бях започнал да обмислям няколко нови идеи.

— Ако приемем, че говорим за двама убийци започнах аз, — бих казал, че и двамата са бели, също като жертвите си, чисто статистически. Освен това са умни и добре организирани — но и гневни. Като не е задължително причината за яростта им да е една и съща.

Не бе трудно да се досети човек, че убийството и гневът вървяха ръка за ръка, но точно тази особеност ме порази най-много при всичките четири убийства. Никое от тях не беше лесно и просто от гледна точка на методи. Използването на нож например е абсолютно излишно, ако целта е единствено и само отнемането на живот.

Това означаваше, че в тези убийства имаше емоция. И известна степен на осъществена фантазия. И почти сигурно някакъв вид обострена психоза — крайно деликатен аспект, когато нещата опрат до залавяне на извършител.

Камо ли пък двама.

Приключих сладкодумния си монолог, а после млъкнах и продължих да слушам, докато Д’Аурия разпределяше предстоящите задачи. Ако не друго, поне имахме следователски екип, който действаше като добре смазана машина.

Валенте трябваше да установи самоличността на двете жертви. Джейкъбс щеше да поеме брифинга в управлението с начален час шест сутринта. Директорът Пъркинс щеше да прекара следващите няколко часа с хората на кмета, после Д’Аурия щеше да бъде лицето на полицията по време на пресконференцията, а всички останали щяхме да стоим зад него и да го подкрепяме. Понякога всичко се свежда до външната изява, а сега Вашингтон щеше да има нужда от уверение, че Главното полицейско управление си върши добре работата.

Двамата с Хайзенга щяхме да започнем да събираме екипи, да прегледаме отново всеки доклад и всяко свидетелско показание, да разпитаме отново всеки полицай, отзовал се пръв на всяко от тези четири убийства. Освен това трябваше да започнем изграждането на профилите на жертвите от нулата. Може би имаше някаква връзка, някаква препратка, която бяхме пропуснали. Трябваше да има.

Нещо свързваше тези случаи. Просто трябваше да разберем какво е то.