Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (56)

52.

Да. Разбира се. Ще направим всичко необходимо. Ще успеем.

Рон Джудиче свали слушалките от ушите си и се облегна назад. Беше чул всичко, от което се нуждаеше. Останалата част от разговора можеше да замине в харддиска.

По всичко изглеждаше, че лошият късмет преследваше Алекс напоследък. Точно това бе целта на електронната система за подслушване. Без поглед отвътре в семейния живот на Алекс Джудиче не би могъл да сглоби интересна история. На практика всичко се нареждаше идеално.

Джудиче отбеляза часа в бележник до компютъра си и тъкмо започна да записва някои от размишленията си, когато на вратата се почука.

— Роналд, миличък?

— Влизай — каза той и затвори лаптопа.

Майка му отвори вратата с бебето Грейс на ръце. През рамото й бе преметната бяла памучна пелена, а от джоба на домашния й халат се подаваше биберонът на малко шише за мляко.

— Ема Ли иска татко да я завие за лека нощ.

— Няма проблем — каза Джудиче.

Когато стигна до вратата обаче, Лидия не помръдна. Просто стоеше там и изпълваше рамката с внушителните си размери. Това бе нейната версия на пасивна агресия, да препречва пътя като крава на релси. Очевидно си бе наумила нещо.

Джудиче запази самообладание. Все още не беше ясно дали майка му имаше нужда от малка пръчица, или от малко морковче. А може би и от двете.

— Какво има, мамо? — попита той.

— Обади ли се вече на полицията?

— Не — отвърна той. — Не се тревожи за това.

— Но аз се тревожа — каза тя, докато разсеяно люлееше бебето. — Имам предвид… — Тя сниши гласа си до шепот, сякаш някой ги подслушваше. — Откъде си сигурен, че е твоя?

Джудиче протегна ръка и погали с пръст розовата бузка на дъщеря си. Полузатворените й очички го накараха да се усмихне.

— Погледни я — каза. — Прилича на мен.

— И все пак. Говорим за майката на това бебе — настоя Лидия.

— Просто някаква уличница, мамо. Еднократна любов.

Майка му извърна глава и вдигна ръка във въздуха.

— Спести ми подробностите, ако обичаш. Просто казвам, че не е постъпила правилно.

— Именно — отвърна той. — Помисли за това, мамо. Това е човек, който оставя бебе в кола с прикрепена бележка и си тръгва. Наистина ли искаш такъв човек да присъства в живота на Грейс?

Лидия притисна бебето малко по-близо до себе си.

— Ами… не, но…

— Точно затова се преместихме. Не исках тя да ни намери. Честно казано, и аз не искам да я намирам. Смятам, че Грейс заслужава нещо повече.

— Предполагам… — колебливо отвърна Лидия, вероятно защото бе съгласна с него, или защото бе учила до десети клас и нямаше нужната подготовка да води по-сериозни спорове.

— Не предполагай, мамо. Помисли за това каза той. — Наистина ли искаш такъв човек да отглежда внучката ти?

— Не — отвърна тя, този път много по-уверено.

— Не — каза той. — Не искаш. Нито пък аз.

Той изчака думите му да проникнат в съзнанието й, после смекчи тона. Време беше за морков.

— Повярвай ми — каза, — ти си много по-добра майка, отколкото тя някога би могла да бъде. И това не е състезание, мамо.

Лидия Джудиче обичаше да я ласкаят. Тя се усмихна, изчерви се и най-после отстъпи встрани.

— Хайде, отивай — каза. — Ема Ли чака.

Джудиче целуна майка си по бузата и тръгна по коридора.

Имаше и други решения, разбира се. Лидия лесно би могла да бъде елиминирана, чисто физически. Дори би изпитал облекчение да запуши устата й веднъж завинаги и да сложи край на това непрестанно мърморене.

Но на този етап всичко опираше до съотношение между ползите и вредите. Лидия играеше жизненоважна роля в семейството. Независимо дали му харесваше, или не, точно в момента той се нуждаеше от нея. Би било неразумно да я премахне само защото искаше да й затвори устата.

Не, помисли си Джудиче. Не можеше да направи това. Не можеше дори да си го помисли.

Не и докато не станеше абсолютно наложително.