Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (87)

83.

Не ми отне много време да потвърдя подозрението на детектив Пенър. С изключение на няколко козметични детайла, маската на стареца от записа във Флорида категорично съвпадаше с тези от Джорджтаун. Време беше да се заемем с доктор Крийм.

Първата ми работа бе да звънна на Ерико Валенте, който в момента разследваше случая в Рузвелт Айланд, и да го информирам. После принтирах всичко, с което разполагах, пъхнах го в обикновен плик и го оставих върху бюрото на Валенте. Вече бях поел достатъчно напрежение за един ден. Нямах намерение да оставям нови виртуални дири след себе си, а знаех, че Ерико е способен да се справи с това. Освен това знаех, че умее да бъде дискретен. Ако си припишеше заслугата, това щеше да бъде най-малката от всичките ми тревоги.

След това не ми остана нищо друго, освен да приключа работния ден в офиса, да се прибера у дома и да чакам резултати.

Естествено, това не попречи на трима ни с Бри и Сампсън да се съберем в кабинета ми у дома същата вечер. Все още имаше много неща, които трябваше да обсъдим.

Започвах да добивам усещането, че имахме наша си частна детективска агенция, която оперираше от тавана ми. Цялата тази потайност бе малко нелепа, но същевременно и вълнуваща. След три дни работа на бюро най-после имах усещането, че върша нещо полезно.

Информирах Бри и Джон за всичко, което бях научил днес, и обсъдихме няколко възможни теории. Аз залагах на това, че до утре сутрин Илайджа Крийм ще бъде извикан за разпит, ако не и арестуван. Това хвърляше ярка светлина и върху приятеля му Джош Бергман, който започваше да се вписва много добре в ролята на нашия Речен убиец. Валенте несъмнено щеше да разпита и него.

След това се прехвърлихме на случая с Елизабет Райли и нейния приятел фантом мъжа, когото знаехме единствено като Ръсел. Бри продължаваше да проверява данните в Националния информационен център „Престъпност“, в търсене на арестуван с такова малко име или фамилия. До този момент никое от попаденията не бе показало дори малка вероятност да има връзка със случая.

Същото се отнасяше и до Ребека Райли, отвлечената дъщеря на Елизабет. Периодично се чувах с Нед Махоуни от ФБР, но и по този въпрос нямаше никакво развитие. Горчивата истина бе следната — нямахме друг шанс да открием това бебе, освен ако „Ръсел“ не тръгнеше да преследва друго бременно момиче.

Накрая остана единствено темата за Рон Джудиче.

— Какво ще кажем за другия наш приятел? — казах. — Онзи, за когото не говорим.

Бри и Сампсън се спогледаха. Каквото и да правеха по въпроса, не го споделяха с мен.

— Няма много за казване — обади се Джон.

— Няма много? — попитах. — Или няма абсолютно нищо? — Бях твърде любопитен, за да зарежа тази тема. Или може би просто ми беше писнало да бъда държан настрана.

Сампсън сви рамене и допи бирата си.

— Разбрах, че доскоро с него са живели възрастна жена и малко момиченце. Съседът смята, че те са майката и дъщерята на Джудиче, но не е напълно сигурен. Къщата му в Рестън е като свърталище на призраци.

— Нали нямаше да говорим за това? — попита Бри.

— Не говорим — отвърна Сампсън и се излегна напречно на старото ми кожено канапе.

Вдигнах палец към Джон в знак на безмълвна благодарност. Искаше ми се да участвам в това, но докато ограничителната заповед на Джудиче беше в сила, нямах никакво намерение да се намесвам. Ако това означаваше още няколко победи за Джудиче в междинни битки така да бъде.

Аз все още бях твърдо решен да спечеля войната.