Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (35)

31.

Още преди да пристигне подкрепление, Хайзенга рязко се обърна и насочи джобния си фенер към гората на отсрещния бряг.

— Какво има? — попитах.

— Шшш!

Тя сложи ръка върху лакътя ми и посочи. Точно тогава го чух. Някой се движеше през гората, чупеше клонки и тичаше по меката почва, покрита с окапали листа.

Хайзенга хукна натам секунда преди мен.

— Полиция! Спри веднага! Не ме карай да те гоня!

Краката ми са почти двойно по-дълги от нейните, така че, когато се изкачих по насипа и стигнах до първите дървета, вече я бях задминал. Стисках пистолета си „Глок“ в едната ръка, а джобния фенер „Маглайт“ — в другата. Може би преследвахме някой бездомник или пък любопитно хлапе, но ако не беше така — нямах търпение да го докопам.

След двайсетина метра навътре в гората спрях и се заслушах. Този човек — който и да бе той — се движеше към онази страна на парка, която граничеше с Шестнайсета улица, но сега той — Тя? Той? — се бе обърнал и тичаше успоредно на реката.

Междувременно чувах Хайзенга, която даваше нареждания по радиостанцията някъде зад мен.

— … всички свободни екипи към Шестнайсета улица, северно от „Шерил Драйв“. Имаме неизвестен извършител, вероятно се опитва да излезе от Рок Крийк Парк…

Отново се затичах с всички сили, някои по-ниски клони ме удряха през лицето. Адреналинът сякаш ми даваше криле.

Стъпките пред мен отново смениха посоката — по този път го осветих с лъча на фенера си. Беше мъж в тъмни дрехи. Това бе всичко, което видях. После изчезна зад малко възвишение в далечината пред мен.

Следвах го по петите, а няколко секунди по-късно се стоварих върху паважа на „Шерил Драйв“. Тук пътят правеше остър завой на излизане от парка. Но от мъжа нямаше и следа. Дали се бе върнал обратно към гората? Или бе продължил по пътя?

Ако имах на разположение още половин секунда, щях да осъзная защо вече не го чувах да тича. Но в следващия миг усетих как нещо тежко удари главата ми отзад. Коленете ми се огънаха и дори малката видимост, която имах в тъмното, изчезна напълно. Остра болка прониза тила и гърба ми и аз се срутих на паважа.

Опитах се да се изправя на крака, но не успях. Всичко се завъртя пред очите ми. Земята се обърна вертикално и аз отново се свлякох долу.

— Алекс?

Вече чувах как Хайзенга тича през гората зад мен.

— Шестнайсета улица! — извиках в отговор. — Не спирай!

Дори не бях сигурен в това, но на този етап едно предположение бе по-добре от нищо. Единственото, което можех да направя, бе да коленича и да чакам завръщането на някакво чувство за равновесие, докато секундите изтичаха — когато дори секундите имаха значение.

Когато най-сетне успях да настигна Хайзенга, нашият човек бе изчезнал безследно.