Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (51)

47.

Не можеше да се каже, че изобщо не съчувствах на Джудиче. Аз също изгубих първата си съпруга заради безсмислено насилие. Това бе най-черният ден в живота ми и по някакъв начин ме свързваше с Джудиче.

Но това не означаваше, че щях да го оставя да буйства. Ако откажеше да разговаря с мен нормално, щях да направя всичко друго, което бе по силите ми, за да го спра.

Прекарах вечерта в събиране на всички материали, с които разполагахме за Джудиче, и продължих да ровя за още. Капитан Д’Аурия ми позволи да използвам паролата му за достъп до „ЛексисНексис“ и там открих в общи линии списък на досегашните занимания на Джудиче. Това ми даде съвсем нова гледна точка за него.

Вече знаех, че е служил в американската армия няколко години, преди да бъде уволнен с почести през 2005 г. Там бе направил и първите си опити като журналист.

В армията бе работил предимно в комуникациите и администрацията, първо във Форт Браг, после в Нюарк, Ню Джърси и едно шестмесечно назначение в Багдад, в редакцията на „Арми Таймс“. Отвъд океана бе написал поредица от рекламни статии, изтъкващи американската хуманитарна дейност и инфраструктурни проекти в Ирак. Всичко това фигурираше в публичните регистри.

После идваше периодът след уволнението му. Не знам какво се бе случило с Джудиче в армията, но когато бе започнал да пише на свободна практика и доста преди смъртта на Тереза Филмор. — Той сякаш се бе обърнал на сто и осемдесет градуса. На този етап фокусът му бе почти изцяло върху агресивната политика на американското правителство както у дома, така и в чужбина.

Бе пътувал няколко пъти до Близкия изток като кореспондент на местни вестници и дори бе спечелил няколко световно неизвестни награди за работата си. Същевременно пишеше материали на всякакви теми — от полицейско насилие до фалшификации с перфокарти, както и няколко язвителни статии относно предполагаемия провал на Главното полицейско управление по време на терористичните атаки на „Ал Айла“ във Вашингтон през есента.

Единственото нещо, за което никога не беше писал в прав текст, бе смъртта на годеницата му. По някакви лични причини той бе оставил този инцидент настрана, но аз можех да предположа до каква степен трагедията бе наляла масло в огъня, който вече бушуваше в него.

Сега всичко това започваше да клокочи и да излиза на повърхността, в това число и вината, която той открито хвърляше върху мен.

Не знаех какво точно да очаквам от него, но вече ясно съзнавах, че все още не бях видял всичко — или поне най-лошото — от Рон Джудиче.