Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (42)

38.

Часове след като Сампсън си тръгна, аз все още лежах буден. Нещо ме човъркаше, а не можех да разбера какво. Това име, Рон Джудиче, се бе забило в главата ми по някаква причина. Познато ли звучеше? Или просто така ми се искаше?

Накрая станах от леглото и се запътих обратно към кабинета си.

— Къде отиваш — сънливо попита Бри.

— Искам само да проверя нещо — отвърнах. — Веднага се връщам.

Включих компютъра и набрах паролата си за достъп до досиетата по делата на Главното полицейско управление. Служителите от отдел „Убийства“ имат най-високо ниво на достъп до докладите от разследванията, което означаваше, че можех да вляза в системата от всеки компютър в управлението, в това число и от лаптопа, който ползвах у дома.

Пуснах името Джудиче в търсачката и единственото място, където го открих, бе полицейски доклад отпреди шест години. Всъщност той не беше извършил никакво престъпление. Фигурираше като най-близък родственик на жена, която бе загинала по време на полицейска акция в Китайския квартал.

Вече се сещах за случая. Припомних си го със сковаващо усещане за страх. Този спомен не беше от добрите.

Оглавявах разследване на посредствен контрабандист на оръжие, който траеше от двете страни на оградата, снабдявайки с автоматично оръжие враждуващи банди в Югоизточен и Северозападен Вашингтон. Бяхме получили сведения от информатори, че се подготвя гангстерска война. Когато говорим за автоматични оръжия, кръстосани от две групи, които отдавна демонстрират неуважение не само помежду си, но и към невинни минувачи, по-добре е да не се рискува. Макар че все още се надявахме да идентифицираме висшестоящите партньори на този човек, аз дадох разпореждането да го арестуваме незабавно.

Дори сега, докато седях зад бюрото си, нямах нужда да препрочитам доклада пред себе си, за да се сетя какво се случи после.

Името на престъпника бе Марко Бруло, с последен известен адрес в скъп едностаен апартамент на Ейч стрийт. Във въпросната вечер Бруло бе проследен до жилището си, а планът бе арестът да се извърши вътре, възможно най-тихо.

Когато пристигнахме обаче, Бруло тъкмо излизаше отново. Нямахме друг избор, освен да го заловим направо там, на тротоара, в противен случай рискувахме да го изпуснем.

Ала нямаше как да знаем, че двама от неговите хора бяха паркирали от другата страна на улицата и го чакаха. Веднага щом притиснахме Бруло към стената, те откриха огън от автомобила.

Това бе най-бързата престрелка, в която някога бях попадал. Приключи за петнайсет секунди. Бруло бе мъртъв, но покрай него загинаха и трима случайни граждани, които чакаха на опашка, за да си купят билети от киното в съседната сграда.

В крайна сметка при аутопсията бе доказано, че две от тези жертви бяха убити от изстрели с автоматично оръжие. Но третата — жена на име Тереза Филмор — случайно бе простреляна и убита от един от колегите ми детективи. Истинска трагедия, безспорно.

Полицията пое пълна отговорност за случилото се и постигна извънсъдебно споразумение с посочения от госпожа Филмор най-близък родственик — годеника й, който се казваше Роналд Ф. Джудиче.

Никога не забравих Тереза Филмор, но едва сега, когато отново погледнах този доклад, осъзнах защо името на Джудиче ми бе прозвучало познато.

Вече знаех. И всичко започваше да добива малко повече смисъл.