Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (63)

59.

Не бях посветен в разговорите, които се водеха в управлението, но докато ме изпишат от болницата, вече се знаеше, че в този случай нямаше да има специално отношение към мен. Не можехме да си го позволим. Не и в настоящата обстановка. Това бе игра на политически футбол и точно в момента аз бях топката.

Хайзенга ме отведе директно в управлението. Подмина струпаните на „Индиана“ журналисти и влезе в гаража. И двамата мълчахме. Оттам с товарния асансьор се слиза направо в сутерена, където се намира Централният арест. Израженията на полицаите в ареста се колебаеха между слисване и възторг. Не мисля, че знаеха защо съм там, но със сигурност знаеха кой съм. През годините бях довел стотици арестанти в този корпус.

Сега нещата се бяха обърнали по възможно най-лошия начин. Снимаха ме, взеха ми отпечатъци. Изпразниха джобовете ми, описаха съдържанието им и го поставиха в найлонова торба. Дадоха ми тънък сандвич и одеяло и ме поведоха по коридора към килията, в която щях да прекарам нощта.

Централният арест е на седемдесет години. Килиите са точно такива, каквито може би си ги представяте — стоманени решетки вместо врати, които дрънчат при затваряне, бетонни подове, метални койки без матраци и метална тоалетна в ъгъла. Неведнъж съм заключвал тези врати отвън и съм изпитвал облекчение, че няма да прекарам нощта в това подземие.

Хайзенга използва влиянието си и ми осигури самостоятелна килия, освен това ми предложи да ми донесе вечеря отвън. Но аз нямах сили дори да я погледна, когато се озовах от другата страна на решетките.

— Ще оправим всичко това сутринта, Алекс — каза ми. — Обещавам ти.

Просто отчаяно искаше да ми остави малко оптимизъм на тръгване. Истината бе там, че тя нямаше как да знае колко дълго щеше да продължи това. Не й отговорих, затова тя просто ми пожела лека нощ и си тръгна.

Седнах на койката и подпрях глава с ръце. Цялата ситуация граничеше с фантастиката — или поне с кошмар. Наистина не можех да повярвам, че се бях озовал тук, още по-малко пък заради нещо, което не бях извършил.

Чудех се какво обясняваше Бри на децата. Чудех се какво правеше Ава. Как възприемаха всичко това Джени и Али. Чудех се дори какво ставаше с двойното убийство в „Кеймбридж Плейс“ и дали Валенте бе отбелязал някакъв напредък.

Бяхме дошли в ареста след часа за гасене на осветлението, така че нямаше какво друго да правя до сутринта, освен да стоя насаме с мислите си. Така или иначе нямаше да успея да заспя.

Всъщност всеки път, когато затворех очи през нощта, виждах пред себе си лицето на Рон Джудиче. Не спирах да мисля за онази негова окървавена длан. И как я вдигаше високо за пред камерите. Историята щеше да се развие великолепно за него, нали така? Особено покрай новините около ареста ми, които без съмнение вече обикаляха всички телевизионни канали.

Ако можех да убия този човек по телепатичен път, сигурно вече щях да съм го направил.