Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (40)

36.

Вземи, когото искаш за подкрепление. Това бяха думите на директора. Затова започнах от най-близките си.

Още докато слизах по стълбите, звъннах на Бри и я помолих да прегледа „Фактите“, а междувременно да продължи да рови за информация по случая с Елизабет Райли.

Когато стигнах до коридора на третия етаж, звъннах на Сампсън. Знаех, че днес е в съда, но му оставих дълго съобщение и го помолих да намине по-късно у дома, ако може. И двамата вече работеха по случая с убийството на Елизабет. Не виждах причина защо да не го правят официално.

Веднага щом се върнах на бюрото си, отворих страницата за обратна връзка с „Фактите“ и натраках един бърз имейл.

За сведение на заинтересованите: Моля, свържете се с мен при първа възможност.

Благодаря.

Детектив Алекс Крос, Главно полицейско управление.

На този етап смятах да се държа цивилизовано. Можех дори да любезнича, ако се налагаше, но само като средство да се сложи край на тази работа. Този човек наблюдаваше мен и семейството ми, а това е граница, която не може да бъде прекрачвана.

След това тръгнах през лабиринта от служебни кабинки в офиса, за да открия Джарет Краус, настанен зад бюрото си. Краус бе един от новаците в отдел „Тежки престъпления“, момче от Флатбуш, Бруклин, чиято съпруга предишната есен бе започнала работа във вашингтонския кабинет на техния конгресмен. Вече си бе спечелил добро име, след като успя да открие дирите на двама доста хитри престъпници онлайн — един сериен изнасилвач, който се свързвал с жертвите си чрез „Фейсбук“, и един осемнайсетгодишен гангстер от Шоу, който обрал и убил седемдесетгодишен собственик на магазин за алкохол, а после пробвал да продаде в интернет каса шампанско „Кристал“. Някой ден тези отрепки ще се научат да не оставят виртуални следи из Мрежата. Междувременно ще разчитаме на хора като Краус, които знаят как да ги откриват.

— Как е, Алекс? — каза той, когато изникнах над стената на абсурдно чистата му и подредена кабинка. Само за това му давах още шест месеца.

— Чувал ли си за този блог, „Фактите“? — попитах аз.

— Да. — Пръстите му затракаха по клавиатурата и блогът се появи на екрана му. — Този човек е отвратителен — каза. — Освен това непрекъснато се заяжда с теб. С какво мога да съм полезен?

Бях изненадан от осведомеността на Краус, а може би не трябваше. В това управление лошите новини се разпространяват със скоростта на светлината.

— Трябва ми име — казах. — Хостинг услугата се предоставя от „Ди Си Аксес“, но Пъркинс предпочита да си спестим съдебното разпореждане, ако е възможно. Надявах се…

Краус вече отваряше различни уебстраници.

— Да — отбеляза той. — Този човек е стъпил във всички големи платформи. Няма да е особено трудно.

— Ще съм ти много благодарен — казах.

— Искаш да спра там или да задълбая? — попита той.

Нямах намерение да отказвам.

— В какъв смисъл „да задълбаеш“?

— Ами например… в такъв. — Той се върна към последната статия в блога и посочи екрана. — Двайсет и шест коментара от седем часа тази сутрин. Това са хората, които би трябвало да се държат под око. В деветдесет и девет процента от случаите ще се окажат просто имена. Но веднъж ще се случи един от тях да знае нещо, което не бива да знае, като например калибър на куршум или час на смъртта, или нещо такова. Това може да се окаже безценно.

— Приемам — казах. — Направи всичко, което е по силите ти. Но първо ми намери име.

— Име на лицето, на задника — каза той. — Няма проблем. Ще ти се обадя до края на деня.