Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (91)

87.

До шест вечерта Илайджа Крийм вече се бе прибрал у дома и се приготвяше да излиза. Когато на входната врата се позвъни, той тъкмо връзваше проклетия възел на папийонката около врата си за пръв път от месеци.

От прозореца на спалнята видя Джош, който едва стоеше на краката си и изглеждаше като вехтошар. Изкуши се да не отваря, но нямаше да е разумно.

Когато слезе да отвори, Джош мина покрай него и се запъти направо към бара, както обикновено. Измачканото му ленено сако бе подгизнало от пот под мишниците.

— Джош? — каза Крийм и тръгна след него.

Ръцете на Джош трепереха, докато слагаше лед в чашата си. Няколко бучки паднаха върху поръчковия ориенталски килим, но той сякаш не забеляза.

— Дойдоха в къщата ми, Илайджа! Задаваха какви ли не въпроси.

— Кой?

— Полицията! Кой друг?

— Ти какво им каза? — попита Крийм.

— Нищо! Казах им, че искам да говоря с шибания си адвокат.

Бергман изля първата чаша в гърлото си и си наля втора. Вероятно бе взел и една-две таблетки клоназепам. Не че това му помагаше.

— Първо, просто се успокой — каза Крийм.

— Да се успокоя? — Бергман се обърна към него с широко отворени очи. — Имам късмет, че изобщо съм тук. Ако знаех, че ще дойдат… стана толкова бързо, а и пистолетът ми беше в сейфа.

— Ей, ей, чакай малко — каза Крийм, пристъпи към Бергман и сложи двете си ръце върху треперещите му рамене. — Повярвай ми, знам как се чувстваш. Бях в полицията цялата сутрин.

— Какво? Защо не ме предупреди?

— По същата причина — отвърна Крийм. — Дойде ми изневиделица, а и се страхувах да ти звънна, честно казано. Вече знам, че ме наблюдават.

Бергман го изгледа изпитателно, после се обърна и отново отпи от чашата си.

— Можеш ли да ни изведеш от страната? — попита той.

— Не — призна Крийм. — Вече не. Твърде късно е за това.

Тогава най-добрият му приятел се изсмя, леко маниакално, без изобщо да му е смешно.

— Е, значи това е — каза. — Играта свърши. Предполагам, че сме го очаквали.

Когато Джош измъкна малкия пистолет в черно и сребристо от задната част на колана си, Крийм се ококори от изненада. Пистолетът трепереше в ръката на Бергман, но той го дръпна встрани, когато Крийм понечи да му го вземе.

— Не смей да се опитваш да ме разколебаваш! — каза Бергман. — Не и сега!

— Не се опитвам — каза Крийм. — Аз самият имам пистолет горе. И не се страхувам, Джош.

— Е? Какво чакаш тогава? — Бергман погледна към фоайето, където главното стълбище се виеше нагоре към втория етаж. И се разплака. Сълзите бликаха от ъгълчетата на очите му и течаха надолу по скулите му, с които толкова се гордееше.

— Имам нужда от още една нощ — каза Крийм. — И… от услуга.

Това изискваше още два пръста скоч, очевидно. Джош се върна до бара и остави пистолета, за да вземе кристалната гарафа.

— Ти си невероятен — каза. — Услуга? Каква услуга?

— Ти как мислиш? — попита Крийм. — Можеш да го направиш както пожелаеш. Да я застреляш, да я накълцаш, все ми е тая. Просто искам резултати. След това можем да кажем, че сме квит.

— Защо не го направиш сам?

Крийм посочи към високия фасаден прозорец, който гледаше към моравата.

— Видя ли колата, паркирана отвън? Не ме изпускат от поглед, Джош. Ако наблюдаваха теб, щеше да знаеш какво е. Моля те, една последна услуга. Това е всичко, за което те моля.

Бергман отново пресуши чашата си и чак тогава отговори.

— Добре, хубаво — каза. — Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

— Какво искаш да направя? — попита Крийм.

Бергман го погледна право в очите и каза:

— Искам да ме целунеш, Илайджа.

Крийм се засмя, преди да осъзнае, че Джош бе напълно сериозен. Естествено. Това бе най-старата шега помежду им — онази, която витаеше около ядрото на истината. Джош го желаеше още от колежа.

А това несъмнено бе последният му шанс да направи нещо по въпроса.

— Няма да те целуна, Джош — каза Крийм.

— Добре тогава.

С едно рязко движение Джош пусна чашата си на килима и насочи дулото на пистолета към широко отворената си уста.

— Не!

Крийм се хвърли напред и отблъсна ръката му. Джош залитна и се подпря на един от тапицираните столове в трапезарията. Отново плачеше, един от предните му зъби бе нащърбен, а устната му кървеше, но той сякаш не забелязваше.

— Не можеш да ме спреш, Илайджа — каза.

— Ти си изумителен, знаеш ли? — изпъшка Крийм. — Господи!

Очевидно имаше само един изход от тази ситуация. Той отново положи ръце върху раменете на Джош и го изправи на крака. После го придърпа към себе си. Дори удължи момента. Беше леко гнусно, леко странно и смърдеше на алкохол.

Когато се отдръпнаха един от друг, очите на Бергман бяха зачервени и подпухнали, но във всеки случай бе спрял да плаче. Устата му беше омазана със собствената му кръв.

— Знам, че не почувства нищо — каза той. — Но това не е важно. Освен това знам, че ме обичаш.

— Обичам те, Джош. Но, за бога, спри този театър. Нека приключим това с някакво лично достойнство. Като мъже.

Бергман се ухили, сега изглеждаше по-уморен от всякога. Изцеден.

— Както кажеш, Илайджа. Само кажи какво да направя.