Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (53)

49.

Излязох от срещата с Ким и отидох направо до колата си, в подземния гараж на „Дейли Билдинг“. Понякога няма по-добро място, където да свършиш малко работа на спокойствие. Бри я нарича мобилен офис.

Трябваше да проведа няколко телефонни разговора. Отворих бележника на коленете си и набрах първото от няколкото имена в списъка ми — Нед Махоуни.

Нед е добър приятел, отличен агент от ФБР и човекът в Бюрото, на когото най-много разчитах за прям отговор. Той ръководеше Екипа за спасяване на заложници в Куонтико, но напоследък се носеха слухове, че на Махоуни му предстоеше повишение. Щях да повярвам, когато се случеше.

— Алекс — каза той още щом вдигна слушалката. — Как е най-трудолюбивият мъж в шоубизнеса? Чакай, не ми казвай. Затънал си до гуша, прав ли съм?

Освен това Нед имаше уста, която не млъкваше. Изглежда саркастичен през повечето време, но истината е там, че в света на Нед просто няма много свещени крави. Това е едно от нещата, които харесвам у него.

— Имам нужда от малко информация — казах му. — Става въпрос за едно отвличане в Джорджия. Името е Ребека Райли.

— Райли — повтори той. — Нещо общо с онзи отвратителен случай с прозорец във Върнън преди няколко седмици?

— Между нас казано? Да — отвърнах. — Ребека е бебето на жертвата. Била е на юг, под опеката на нейните баба и дядо, когато е отвлечена. Бабата и дядото също са убити. Не мога да открия никого в Атланта и Савана, с когото да говоря за това.

Нед прозвуча така, сякаш поемаше въздух през зъби.

— Този бизнес смърди, нали? Защо не станахме счетоводители или нещо друго?

— Защото ни пука, Нед.

— О, да, вярно — отвърна той. — Ще видя какво мога да направя по въпроса и ще ти се обадя веднага.

Не му отне дълго. Когато приключих разговорите си с Джарет Краус, Сампсън и Хайзенга, вече ме чакаше гласово съобщение от Нед. Не искаше да споделя подробности по телефона, затова веднага му звъннах.

— Няма много за казване — започна той. — Бюрото все още разследва случая, така че вероятно имат основателна причина да вярват, че Ребека е изведена от Джорджия. Но това е всичко, което успях да разбера. Пазят си информацията.

— Благодаря, че опита — казах. Вече знаех малко повече, отколкото досега.

— Как я караш иначе? — попита Нед. — Напоследък изобщо не те щадят в пресата, забелязвам.

Това бе единствената тема, която не исках да обсъждам, но любопитството ми надделя. Често ми се случва.

— Защо? — попитах. — Какво си чул?

— Цялата тази работа с „Фактите“ — отвърна Нед. — Накъдето и да се обърна, все за това чета. Или за теб. Вярно ли е, че си хвърлил магнетофона на тоя човек в гората?

— Ще се възползвам от Петата поправка — казах. Наясно бях, че блогът на Джудиче вече не беше тайна, но не желаех да ми го напомнят непрекъснато. Колкото по-дълго продължаваше това, толкова по-голяма част от историята ставах аз самият, а един уважаващ себе си полицай не може да вирее в подобна среда. — С две думи, човекът е абсолютен задник.

— Не се впрягай твърде много — каза Нед. — Тези неща са като херпес. Излиза, изчезва за известно време, после пак се появява. Не можеш да направиш нищо друго, освен да се снишиш и да се придържаш към важните неща.

Успя да ме разсмее.

— Херпес, а? Припомни ми да ти се обадя пак, когато имам нужда от утеха.

— Но всяко време, Алекс. Междувременно просто не чети този парцал. Само ще се ядосваш. Особено днес.

Добър съвет, може би, но идваше твърде късно. Веднага щом приключих разговора с Нед, отворих „Фактите“ през браузъра на телефона си.

За добро или лошо.