Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (39)

35.

Пет минути след разпускането на конференцията работният ни екип се качи в кабинета на Пъркинс на петия етаж.

— Какво, но дяволите, се случи току-що? — настоя да узнае Пъркинс.

— Получихме удар под кръста от някакъв случаен блогър каза Д’Аурия. Един милион нищожества тракат по клавиатурите си там някъде и няма как да разбереш кой от тях се е ядосал, докато не започнеш да вадиш шрапнели от задника си.

Пъркинс нямаше компютър в кабинета си, затова Хайзенга отвори лаптопа си на голямата кръгла заседателна маса. След бърза консултация с „Гугъл“ на екрана се появи блог „Фактите“ и ние се скупчихме около нея.

— О, боже — каза тя. — Един от онези.

Блогът имаше проста заглавка — „ФАКТИТЕ“, — изписана с обикновен черен шрифт. Отдолу се мъдреше подзаглавие: „Кой контролира полицията?“.

В маржа на страницата имаше номериран списък от двайсет и трима служители на Главното полицейско управление, а всяко от имената представляваше активен линк с препратка към друга страница. Веднага разпознах няколко от тях. Всички те бяха полицаи, арестувани през последната година за престъпления от дребна кражба до домашно насилие и дори едно убийство. Имаше и малка карта на градските полицейски участъци, с точки в различен цвят, вероятно съответстващи на различните типове престъпления.

Последната статия в блога беше от тази сутрин, със заглавие „Най-опасният град в Америка?“. Под него — „Сезонът на убийствата във Вашингтон“. И накрая — „Детектив Крос: заспал на волана?“.

— Този човек, изглежда, си пада по теб — каза Хайзенга. Моето име също беше активен линк като останалите и тя постави курсора върху него. — Нещо против?

— Нямам търпение — отвърнах.

Отвори се цяла страница, посветена на моя милост. Включваше професионалната ми автобиография от управлението, стара снимка от документ за самоличност, списък с настоящи и предишни мои случаи, както и още няколко малки снимки.

Първата бе направена от Върнън стрийт, точно докато се опитвах да издърпам висящото тяло на Елизабет Райли. Лицето й дори бе замъглено в някаква извратена проява на журналистическо благоприличие.

Другата снимка показваше ресторант „Кинкед“ отвън. Под нея имаше скрийншот на публикация в „Туитър“, очевидно публикуван заедно с тази снимка.

Трима мъртви, а къде е любимото ченге на Вашингтон? Вечеря навън. Или по-скоро обядва! Такива ли са приоритетите ви? #некадърниченгета

Най-отдолу следваше дълга тирада за това как аз съм погрешният човек, избран да координира тези случаи, и как очевидно се провалям на всяка крачка.

— Кой, но дяволите, е този човек? — попита Валенте.

Блогът имаше поле за обратна връзка, но когато Хайзенга го отвори, намерихме всичко друго, но не и име. Човек можеше да изпрати имейл на „Фактите“ с въпроси, поверителна информация или мнения за работата на Главното полицейско управление. Имаше покани да последваш „Фактите“ в „Туитър“ или да ги харесаш във „Фейсбук“, или да се „присъединиш към разговора“ в нещо, наречено „НюзНет“. Като за начинаещ блогър този така наречен „репортер“ очевидно даваше всичко от себе си.

А аз започвах да си мисля, че го познавам. Или поне, че сме се срещали.

— Трябва да го изкараме на светло — казах на Пъркинс. — Нека поискам съдебно разпореждане за достъп до данните на интернет доставчика, за да видим кой стои зад тази регистрация.

Сетих се за брадатата мижитурка от онази сутрин, когато бе намерено тялото на Кори Смит. Мъжът без журналистическа карта, който отказа да се представи.

Пъркинс се облегна назад в стола си.

— Алекс, трябва да те попитам. Издърпа ли тялото на Елизабет Райли преди пристигането на патоанатома?

— Да — отвърнах. Нямах намерение да шикалкавя пред шефа си точно сега. Статията казваше всичко така или иначе.

— А беше ли на ресторант онази вечер, както пише там?

Усетих как лицето ми пламва.

— Съжалявам, шефе, но какво значение има?

— Просто като факт? Няма значение. Но ако той казва истината, може да си говори каквото иска — отвърна Пъркинс. — Последното нещо, от което се нуждая, е съдебно разпореждане за човек като този, особено ако блогът му има някакви читатели.

— Дори и да няма, след пресконференцията ще има — обади се Хайзенга и затвори лаптопа си. — Бъдете готови за лайняната буря.

— Виж какво ще успееш да откриеш със собствени усилия каза Пъркинс. Вземи, когото искаш за подкрепление, но моля те, Алекс, стъпвай леко. Точно в момента водим война с общественото мнение. Положителните нагласи към управлението клонят към абсолютния минимум.

Директорът Пъркинс не си пада по истериите. Обикновено не дава и пет пари за общественото мнение, още по-малко, когато е за сметка на конкретно разследване. Но напоследък наистина работехме с увеличени ресурси, а това зависеше от добри отношения с кмета, който пък се съобразяваше с политическите си маневри. Фактът, че той и хората му не присъстваха на пресконференцията, означаваше, че ситуацията започваше да ги плаши.

— Съжалявам, Алекс — каза Пъркинс. — Това е положението.

— Няма проблем — отвърнах. — Ще го открия.

Това беше отговорът, от който директорът се нуждаеше в момента и който щеше да ме държи възможно най-далеч от строгия му поглед.

Просто се надявах да не греша.