Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (79)

75.

Крийм бе очаквал някакво известие от полицейското управление в Палм Бийч. Просто не бе очаквал да го получи от човек като детектив Крос. Почувства се по-скоро смирен, отколкото тревожен. Гадно малко съвпадение, което реши да не споделя тази вечер.

Срещата бе планирана като реванш към Джош заради така нареченото своеволие да избяга във Флорида без него. Каквато и голяма изненада да бе подготвил Джош — а Крийм бе почти сигурен, че се досеща за нея, — нямаше смисъл да мъти водата с параноя. Поне не предварително.

Но все пак трябваше да подсигури алибито. Той изчака да преполовят вечерята и едва тогава съвсем небрежно повдигна въпроса.

— Между другото, ако някой пита, двамата с теб сме били у дома в петък вечер — каза. — Хвърлили сме на скарата две пържоли, точно като тези, които ядем в момента, и сме гледачи филм. „Шофьор на такси“, да речем. Тръгнал си си малко преди дванайсет.

Джош се ухили. Тази част от играта му харесваше. Освен това тази вечер бе в добро настроение — може би дори твърде добро, граничещо с превъзбуда. Крийм му наля още една чаша каберне и отново се залови със собственото си великолепно монтанско уагю^[1]. Нямаше по-добро място за говежда пържола в Джорджтаун от „Бърбън Стейк“ в „Четирите сезона“. Джош бе избрал ресторанта, но той знаеше, че Илайджа го обожаваше.

— Е, каква е голямата изненада? — попита Крийм. — В каква посока поемаме от тук нататък?

Джош остави вилицата си и се наведе напред.

— Илайджа, искам да ме изслушаш спокойно и без предубеждения, става ли? Не е нещо, което не сме правили и преди. Просто е било доста отдавна. Преди около… двайсет и пет години.

Крийм го погледна право в очите и докато изчакваше момента, помежду им бавно се възцари мълчаливо разбирателство.

— Не искам много — каза Джош. Спорен въпрос, но както и да е. Гледаше жално като кученце. Очевидно очакваше да получи от Крийм точно този отговор, който желаеше. — Моля те, не ми отказвай. Ще ни чакат горе. Дадох им пачка пари и те сами резервираха стаята. Пълен лукс. — Джош се наведе още по-напред и отново сниши глас. Дори ги накарах да купят гумиран калъф за матрак по случай събитието. Вероятно ме мислят за абсолютен перверзник, но това няма значение. За всичко съм се погрижил, Илайджа, това е най-важното. За всичко, до най-малката подробност.

Крийм го остави да чака още няколко секунди, но после сви рамене с безразличие.

— Какво бих могъл да кажа?

Джош грейна от радост и се облегна на стола си с чаша в ръка.

— Няма да съжаляваш — каза.

— Естествено, длъжен съм да попитам…

— Изобщо не си длъжен всъщност. Това съм аз, забрави ли? Тя с абсолютно съвършена — каза му Джош. — Той също, ако те интересува.

Крийм кимна и подуши виното си. Букетът от аромати в чашата му бе достатъчен, за да го опие. Нямаше намерение да бърза. Искаше да запази сетивата си изострени. Случайната игра на думи го накара да се усмихне.

— В колко часа? — попита.

— Десет.

Сега беше девет и половина.

— Ще се наложи да пропуснем десерта — отбеляза Крийм.

Бергман махна на сервитьора в другия край на залата. После игриво топна пръст във виното, облиза го и пресуши чашата си, преди да хвърли бялата памучна салфетка върху полуизядената вечеря пред себе си.

— Едва ли — каза.