Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (37)

33.

Малко след изгрев-слънце откраднах един час, с какъвто не разполагах, и се върнах вкъщи, преди Ава да тръгне за училище. Джени и Али вече ги нямаше, когато пристигнах, но Бри бе казала на Ава, че ще й напише бележка за закъснение по семейни причини. Трябваше да поговорим.

Имаше много причини за тревога. Усмихнатата, щастлива Ава от „Кинкед“ онази вечер се бе оказала краткотраен проблясък. През повечето време напоследък тя бе мрачна, необщителна и за мен бе почти невъзможно да пробия обвивката й. А онова, което видях през нощта, допълнително усложняваше ситуацията.

— Не бях надрусана подчерта тя почти веднага щом седнахме във всекидневната. Не бях! Наистина.

— Беше доста отнесена, Ава.

— Какво очакваш да ти кажа? Да се закълна в бог, става ли?

Не знаех дали да й вярвам, или не. Отчаяно исках да й повярвам, дори и само за да установим някакво взаимно доверие помежду си. Но Ава лъжеше с лекота, а аз не исках да я окуражавам. Исках да използва острия си ум за нещо повече от набързо скалъпена лъжа или измъкване от неприятност.

— Защо беше облечена посред нощ? Излиза ли? — попита Нана.

За пръв път част от гнева в очите на Ава угасна. Челюстта й увисна и тя просто сведе поглед към пода. Мълчанието й бе красноречиво.

— Не можем да допуснем това, Ава — каза Бри. — Категорично.

— Знам — отвърна Ава. — Но не съм се друсала, ако това си мислите.

— Така или иначе — каза Нана — нещата тук ще претърпят промяна. Никакво ходене до магазина, или каквото там правиш с приятелите си около „Сюърд Скуеър“. Никакво шляене по пътя от училище, както досега. И абсолютно никакво излизане сама нощем. Не подлагай на изпитание търпението ми по тези въпроси, госпожице Ава.

— Все ми е тая — каза тя и понечи да се изправи. — Мога ли вече да тръгвам?

— Не, не може — отряза я Бри. — Сядай.

Ава отново седна и скръсти дългите си ръце пред гърдите. Макар и две години по-малка от Деймън, тя бе висока и слаба колкото него.

— Ава, не разбираш ли защо го правим? — попита Бри. — Ние те обичаме. Не искаме да ти се случи нищо лошо. Ако с теб се случи нещо лошо, все едно се случва на нас. Можеш ли да го проумееш?

Ава отново сви рамене, но вече усещах как става все по-смирена. Дишаше през носа и ако не бърках, се мъчеше да сдържи сълзите си.

До този момент си мълчах. В интерес на истината Ава контактуваше много по-добре с Нана и Бри, отколкото с мен. Но аз вече не исках да мълча. Свалих възглавницата на пода и седнах точно пред нея. Този път щеше да ме чуе.

— Искаш ли да бъдеш част от това семейство? — попитах я. — Не казвам, че имаш избор относно местоживеенето си в момента. На този етап се налага да ни търпиш — продължих. — Това, което искам да ти кажа обаче, е, че в този дом има семейство, от което би могла да бъдеш част, ако искаш. Искаш ли го?

С Нана и Бри бяхме решили, че ще изчакаме до края на учебната година, преди да помислим сериозно за осиновяване. Системата за приемни грижи все още разглеждаше случая на Ава и може би не трябваше да казвам нищо, но аз бях този, който се тормозеше.

Ава сякаш се затвори още повече в себе си и обви ръце около крехкото си тяло. Когато видях първата сълза да се търкулва надолу по бузата й, не се поколебах и секунда. Просто протегнах ръце и я стиснах силно в прегръдката си.

Отначало тя се скова. Но после внезапно се пречупи. Омекна като парцалена кукла в ръцете ми и започна да плаче така, както не я бях чувал никога. Нана се протегна и положи ръка върху гърба на Ава. Бри стори същото от другата страна и дълго време никой от нас не обели и дума.

Всъщност Ава първа наруши мълчанието.

— Липсва ми мама — каза тя с лице върху гърдите ми. Това бе всичко, което каза, преди да заплаче още по-силно, сякаш само произнасянето му на глас й причиняваше болка.

— Разбира се, че ти липсва — отвърнах аз и нежно я залюлях. И на мен би ми липсвала.

Сърцето ми се късаше от мъка. Никой никога не бе показвал на Ава какво означаваше истински да разчиташ на някого. Тя имаше несъществуващ баща и майка, чиято наркотична зависимост бе по-силна от връзката с дъщеря й. Но освен това бе единствената майка, която Ава някога бе познавала. Бих се тревожил повече, ако тя не усещаше липсата на майка си. Чакаха ни още много разговори и много проблеми, които да решаваме заедно — рано или късно. Но за момента ми се струваше, че единственото, от което Ава имаше нужда, бе да си поплаче.

А може би точно това бе стъпката в правилната посока.