Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (41)

37.

До девет вечерта бях приключил един пълен работен ден, последван от късна вечеря със семейството, домашни с Ава, още домашни с Джени и една глава от романа „Пърси Джаксън“ с Али за лека нощ.

Не възнамерявах да казвам „не“ на шестте кутийки тъмна бира „Сигар Сити“, с които се появи Сампсън тъкмо когато Нана и момичетата се настаняваха пред телевизора за епизод от „Имало едно време“. Джон, Бри и аз отнесохме бирата в таванския ми кабинет и се заловихме за работа.

— Е, какво ново? — попита Джон и си отвори една бира. — Докъде сме?

Бри размота конеца, който затваряше голям плик от кафява хартия, и измъкна оттам материалите по случая, събрани същия следобед. В скута й се изсипаха жълто-кафява пластмасова папка и няколко черно-бели снимки от местопрестъпление.

— Цял ден преглеждам различни случаи, докато накрая открих това. Не мога да кажа, че със сигурност е свързано с Елизабет Райли, но определено изглежда като червен флаг.

Тя отвори папката и плъзна поглед по доклада, после продължи да говори.

— Името е Аманда Симс. На петнайсетгодишна възраст избягала от дома си в Западна Вирджиния заради домашно насилие. От нея нямало и следа в продължение на единайсет месеца, докато камериерка не открила тялото й във ваната на мотел „Еконо Лодж“ в Такома Парк. Това се е случило преди четири години и половина.

— Четири години и половина? — попита Сампсън. — А каква е предполагаемата връзка с Елизабет Райли?

Бри обърна една от снимките към него. Джон доби вид на човек, който е на косъм да повърне.

— Била е бременна — каза Бри. Аутопсията открива големи дози рохипнол и морфин. По всичко личи, че е била упоена и оставена да умре с разпорен корем.

— А бебето?

— Не е открито.

— Господи. — Джон разтърка очите си с палец и показалец. Денят бе дълъг за всички ни.

— Значи, в общи линии — казах — имаме младо момиче, за пръв път далеч от дома си и бременно. Всичко това съвпада със случая на Елизабет Райли.

— Нещо ново за онзи неин приятел фантом. Ръсел? — попита Джон.

Бри поклати глава.

— Не открих нищо. Предполагам, че това не е истинското му име.

— Но нека приемем, че той е част от картинката — продължих аз. — Да речем, че Елизабет разбира за Аманда по някакъв начин. Осъзнава, че приятелят й е чудовище, а тя е бременна от него. Това би могло да бъде едно доста хипотетично обяснение на факта, че е отишла чак до Джорджия, за да роди бебето си.

— А може би Аманда не е единствената друга подобна жертва — каза Бри. — Продължавам да търся.

Настъпи дълго мълчание, преди Сампсън да се обади отново.

— Ти спомена и нещо друго по телефона тази сутрин. Този блогър. Какво точно прави? И защо се заяжда с теб?

— Добър въпрос — казах и отворих уебстраницата на „Фактите“. Вече имаше нова статия. „Главното полицейско управление свиква собствена пресконференция“. Бе публикувана в четири следобед и вече имаше деветдесет и два коментара. Блогът определено започваше да печели популярност.

— Интересува се или от Елизабет Райли, или от мен — казах. — Или от двама ни.

— Или — обади се Сампсън — може би просто търси начин да стане известен, да популяризира блога си и да привлече внимание с някоя и друга интересна статия.

— Да… е, успя да привлече моето внимание — каза Бри. Тя бе отвратена от цялата тази работа поне колкото мен, и най-вече от снимката на „Кинкед“ от вечерта, когато ние вечеряхме там.

— Алекс, нека аз се заема с този човек — каза Джон. — Ти вече имаш пет убийства на гърба си. Шест, ако броим и Аманда Симс.

— Благодаря. Всъщност помощта ти ще ми е от полза — отвърнах. — Да не говорим, че можеш да бъдеш доста страховит, когато поискаш.

Сампсън просто се ухили.

— Кое е името зад този блог? — попита той.

— Още чакаме.

И едва към единайсет, когато Джон се накани да си тръгва, най-после ми се обади Краус. Тъкмо навреме.

— Съжалявам, че се забавих — каза той. — Но проследих няколко публикации в „Туитър“ до телефонен номер с код за Вашингтон. Тази регистрация няма адрес, само пощенска кутия, но все пак успях да открия име.

Грабнах един молив от бюрото си и най-близкия лист хартия — меню за доставки по домовете от „Фюжън Грил“.

— Слушам те.

— Името е Рон Джудиче — каза той и ми го продиктува по букви, а после ми даде номера. — Искаш ли да го арестувам?

— Не, но ти благодаря — отвърнах. Очевидно всеки искаше парче от този човек, а аз нямах нищо против това. Откъснах ъгълчето от менюто и го положих в протегнатата гигантска длан на Сампсън.

— Това вече е моя грижа.