Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (107)

103.

Изминаха още два дни преди най-после да чуем нещо за Ава.

Във въпросната сряда се бях прибрал за няколко часа, за да прекарам малко време със семейството, преди отново да изляза. Редувах деня с нощта, обикаляйки дългия списък от улици, на които смятах, че бих могъл да открия Ава.

Когато на входната врата се звънна, станах от дивана заедно с децата и отидох да отворя.

Напоследък всяко звънене на входната врата предизвикваше колективно усещане за надежда и страх — че може би точно това посещение щеше да ни даде някакъв отговор.

Този път наистина бе така.

Когато отворих вратата, на прага стоеше Сампсън. Не ми отне дълго да го разгадая. Достатъчен беше фактът, че идваше с насълзени очи и не през задната врата, както обикновено, за да разбера веднага защо е тук.

Почувствах се така, сякаш в Гърдите ми зейна дупка. Стиснах зъби, а една част от мен започна да се опитва да направи друг извод, различен. Може би се заблуждавах, помислих си — макар да знаех, че не е така.

Сампсън мълчеше. Пристъпих отвън и затворих вратата зад себе си.

— Господи, Джон — глухо казах.

Той ме придърпа плътно към себе си и притисна ръка към тила ми.

— Толкова съжалявам, Алекс. Толкова много съжалявам.

И друг път съм преживяват това. Губил съм скъпи на сърцето ми близки, налагало ми се е да съобщавам на други хора най-ужасната от всички новини, но нищо — и никога — не можеше да смекчи тази болка.

Ава бе мъртва. Вече го знаех със сигурност. Но въпреки това ми се струваше нереално.

Отстъпих крачка назад.

— Къде? — попитах.

— Изоставен жилищен блок край брега, от другата страна на реката. Свърталище на наркомани. Беше… господи, Алекс… беше ужасяваща гледка. Взеха проби, но…

Сълзите се стичаха по лицето ми, изпитвах гняв и безсилие. Сампсън се мъчеше да намери подходящите думи.

— Просто ми разкажи всичко — казах. — Какво друго знаеш?

Джон бавно пое дълбока глътка въздух.

— Тялото бе обгоряло. До въглен. Не знам защо. Може би е имала доза и някой я е поискал. Може би някой я е убил неволно и е решил да прикрие следите.

— Но е тя, така ли? — попитах. — Със сигурност?

— Млада жена. Афроамериканка. Ръст и структура на тялото като на Ава. Но… Алекс… открили са това върху трупа.

Той отвори един плик и изсипа почернелите парчета от медальона на Нана в ръката ми. Висулката с капачето се бе отделила от верижката, а снимките бяха изгорели или просто липсваха. Но това несъмнено бе колието, което мама Нана бе дала на Ава в деня на преместването й. Гравираните инициали Р. К. все още личаха на гърба — Реджина Крос.

Внезапно вратата се отвори и Нана излезе заедно с Бри.

— Какво става тук? — попита Нана.

Когато се обърнах да я погледна, разбра всичко, така, както аз бях прозрял истината от изражението на Джон.

Очите й застинаха върху парчетата от медальона в ръката ми и аз посегнах да я прегърна.

— Не — каза тя, отначало сковано, но после бързо омекна в ръцете ми. — Не, не, не. Не и нашата госпожица Ава. О, боже. Моля те, не!

— Няма я вече, Нана — казах. — Съжалявам.

Бри също плачеше. Децата стояха зад нея и ни гледаха помръкнали. Заля ме вълна от мъка само при вида на лицата им и при мисълта за онова, което трябваше да им кажа.

Съзнанието ми сякаш се рееше някъде другаде. Без да обелим и дума, всички влязохме вътре като едно семейство. Сампсън дори не направи опит да ни последва. Не каза и довиждане. Остави ни да скърбим и да се опитаме да обясним на Джени и Али как изобщо бе възможно да се случи нещо такова.

Как изобщо би могло да е вярно.