Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (88)

84.

Рон Джудиче свали слушалките от ушите си.

Кучият му син! Почти му се прииска да завърти цялата операция на деветдесет градуса, да зареже Алекс Крос и да тръгне по петите на Джон Сампсън. Нямаше да допусне това жалко подобие на ченге да се доближи до семейството му по-близо, отколкото вече го бе направил. Това поне беше дяволски сигурно.

Така или иначе знаците бяха очевидни. Време беше да направи голяма крачка напред. Оставаше само един въпрос — кое да е първо?

Когато телефонът в джоба му избръмча, Джудиче скръцна със зъби. Нямаше нужда да поглежда екрана. Единствено майка му имаше този номер, а му звънеше за четвърти път през последния един час. Нещата започваха да изглеждат абсурдно.

— Какво, мамо? — отвърна най-после той. — Работя.

— Тате?

Не беше Лидия, а Ема Ли. Той веднага съжали за тона си.

— Здрасти, сладкишче — нежно отвърна той. — Защо си будна толкова късно?

— Кога се прибираш у дома? — попита дъщеря му. Сладкият й акцент от Вирджиния го разнежи, докосна сърцето му право през телефонната слушалка. Почувства се ужасно виновен, но точно в момента не можеше да направи нищо.

— Още няколко дни — каза. — Не е много.

— Бебето много плаче. Мисля, че й липсваш.

— Това им е работата на бебетата, сладкишче. Не се тревожи за това. А сега дай слушалката на баба, става ли?

— Обичам те, тате.

— И аз те обичам. Повече от луната.

След кратка пауза Лидия взе слушалката.

— Роналд? — каза.

Джудиче усети как настроението му се обърна на сто и осемдесет градуса още щом чу гласа й.

— Защо не си е легнала още, по дяволите? — попита той. — От теб се очаква да се грижиш за нея.

— Не смей да ме ругаеш — каза майка му. — Дъщеря ти се измъчва от липсата на татко си. Виновна ли е за това? Местиш ни чак тук, а после не се появяваш дни наред. Между другото, млякото ни свърши. Не мога непрекъснато да ходя до онзи магазин с тези глезени.

Джудиче преброи наум до десет. Нямаше какво друго да направи, освен да премълчи. Сега Лидия му беше нужна повече от всякога.

— Мамо, вече обсъдихме това — бавно каза той. — Докато трае този съдебен процес, по-добре ще е да стоя далеч от теб и момичетата. За ваше добро е. Не е тайна, че полицията ме издирва.

— Но ти си жертвата! Ти си този, на когото счупиха носа.

— Точно за това говоря. Последното нещо, което ни трябва, е полицаи като този да идват и да ни задават въпроси. После е само въпрос на време да дойдат и репортери, които да се опитват да снимат теб и момичетата. Дори и през прозорците.

— Стига! — каза тя. — Плашиш ме.

— Не се опитвам да те плаша, мамо. Просто ги обяснявам.

Всъщност опитваше, съвсем мъничко. Ако имаше нещо на този свят, което Лидия Джудиче мразеше, то бе да вижда свои снимки. Снимките от дебелия период й напомняха, че е дебела, а тези от слабия — че вече не е слаба. Някъде пазеха кутия със семейни фотографии — включително и няколко с бащата на Джудиче, преметнал ръка върху нечие рамо, което вече го нямаше, защото Лидия бе откъснала себе си от снимката.

Колко жалко, че пукна старецът, а не тя. Той може би щеше да оцени усилията на Джудиче да постигне нещо.

— Не се доверявай на никого, мамо — каза той. — Знаеш правата си, нали?

— Да, Роналд. Казвал си ми го хиляда пъти.

— Ако някой дойде да задава въпроси, ти им кажи, че не си длъжна да се идентифицираш и че първо искаш да говориш с адвоката си.

— О, за бога. Знам, знам.

Това бе един от най-добрите начини да накараш Лидия да затвори телефона. Тя мразеше да говори за тези неща.

— Ще се опитам да дойда при първа възможност — продължи той. — Просто искам ти и момичетата да потърпите още малко без мен, чу ли?

— Имаме ли друг избор? — попита тя с онзи неин тон на сърдито дете, онзи тон, който караше Джудиче да си мисли, че старецът е бил късметлията в крайна сметка.

— Не, мамо — каза. — Нямате.