Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (2)

II.

— Полиция! Влизаме!

Мощният глас на Сампсън заглуши всичко останало. Стовари тежко юмрука си върху махагоновата врата — неговата версия на „почукай и обяви присъствието си“, — после рязко я отвори.

Илайджа Крийм стоеше близо до вратата и изглеждаше точно толкова представителен, колкото и на снимките — пригладена назад руса коса, четвъртита брадичка с трапчинка, перфектни зъбни фасети.

Той и Бергман бяха напълно облечени. Другите трима не чак толкова. Бергман държеше айфон пред себе си и снимаше режисираните от тях занимания на палавата тройка върху огромното легло.

Едното момиче лежеше по гръб. Сутиенът й бе разкопчан отпред, а яркорозовите й прашки бяха смъкнати до глезените. Носеше и някаква прозрачна дихателна маска, свързана към висок, сив метален контейнер до леглото. Момчето върху нея бе чисто голо, като изключим черната превръзка на очите, а другото момиче стърчеше над него и снимаше отделно видео от различен ъгъл.

— Какво е това, по дяволите? — попита Крийм.

— Същото щях да попитам и аз казах. Никой да не мърда.

Всички присъстващи втренчиха изненадани погледи в нас, с изключение на момичето с маската. Тя изглеждаше в друго измерение.

— Какво има в контейнера? — попитах аз, а Сампсън отиде до нея.

— Азотен оксид — отвърна Крийм. — Просто се успокойте. Тя е добре.

— Майната ти — сряза го Сампсън и свали маската от момичето.

Ефектът на азотния оксид е краткотраен, но аз не се заблудих и за миг, че тези хлапета бяха взели само това. На нощното шкафче имаше няколко сини таблетки екстази, две-три кафяви стъклени шишенца — вероятно амилнитрат — и преполовена бутилка от 200 мл текила „Куерво Резерва“.

— Слушай — спокойно каза Крийм и ме погледна право в очите. Доколкото можех да преценя, той командваше тук. — Виждаш ли онова куфарче в ъгъла?

— Илайджа? Какво правиш? — попита Бергман, но Крийм не отговори. Не откъсваше поглед от мен, сякаш двамата бяхме единствените присъстващи в стаята.

— В това куфарче има плик с трийсет хиляди долара — каза. После погледна многозначително към кафява кожена чанта върху античния шкаф до един от трите прозореца в дъното на спалнята. Всички завеси бяха спуснати, но ми беше напълно ясно накъде биеше. — Според теб колко време може да се купи с трийсет хиляди долара? — попита той. Държеше се невероятно хладнокръвно. И арогантно. Явно не очакваше да му откажа.

— Нямаш вид на човек, който се измъква през прозореца, Крийм — казах.

— Обикновено не — отвърна той. — Но ако знаеш кой съм, значи си наясно, че тук залогът е доста голям — семейство, лекарска практика…

— Шест и половина милиона доход само за миналата година казах. — Според нашите данни.

— Както и репутацията ми, разбира се, а това е нещо безценно в този град. Е, какво е решението ти, детективе? Имаме ли сделка?

Усещах, че в съзнанието си вече бе прехвърлил единия си крак през прозореца. Той бе човек, свикнал да получава онова, кое го иска.

Аз обаче не бях седемнайсет годишно момиче с комплекси относно външния си вид.

— Мисля, че партньорът ми го формулира най-добре — отвърнах. — Какво точно каза, Джон?

— Нещо от сорта на „майната ти“ — обади се Сампсън. — На колко години са тези хлапета, Крийм?

За пръв път безупречното самообладание на Крийм се пропука. Идиотската му брадичка увисна, а очите му започнаха да се стрелкат в различни посоки.

— Моля ви — каза, — там, откъдето идват тези пари, има още. Още много. Сигурен съм, че ще успеем да измислим нещо.

Но аз вече бях приключил с него.

— Имаш право да запазиш мълчание…

— Не искам да се моля.

— Ами недей тогава — казах. — Всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб…

— За бога, вие ще ме унищожите! Не го ли разбирате?

Нарцисизмът му сам по себе си бе изумителен. А нехайството му относно това, което бе направил тук — още повече.

— Не, доктор Крийм — казах аз, докато закопчавах белезниците на китките му. — Вие вече си го причинихте сам.