Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (93)

89.

Следващите няколко часа бяха истинско мъчение. Изпитвах гняв към Крийм, ненавиждах начина, по който ни разиграваше.

И сякаш това не стигаше, монологът на Дойл не спря почти през цялото време. Той поназнайваше нещичко за полицейското наблюдение и имаше някои сериозни възгледи относно начина, по който трябваше да се структурират тези разследвания, но повечето от тях се губеха между дългите, безсмислени истории, които разказваше една след друга.

Около три сутринта пред къщата спря жълто такси. Минута по-късно светна лампата на верандата и Крийм излезе заедно с госпожица Бишъп. Сега тя носеше пазарска чанта и бе облечена с дрехи, взети — както подозирах направо от гардероба на госпожа Крийм.

Никой от двамата дори не погледна към нас, докато Крийм я настани в таксито и я изпрати. После той се обърна, помаха ни приятелски и се върна обратно в къщата.

— Ама че образ — каза Доил. — Не мога да проумея. Какво е това привличане между горещи мацки и богати задници? Всъщност няма значение. Току-що отговорих на собствения си въпрос. И все пак…

С две думи, не обичам да говоря, когато губя играта. Идеята да изтърпя още пет часа от същото, беше непоносима.

— Дойл, не ме разбирай погрешно — казах, — но има ли шанс да приключим тази смяна с по-малко приказки?

Той мигновено охладня и се нацупи, но ако това бе цената на тишината, бях готов да я платя. Ако имах късмет, това щеше да е първото и последното ни дежурство заедно.

После всичко потъна в спокойствие — както вътре, така и извън колата. Крийм остави лампата над входната врата включена и започна да снове из къщата. В пет часа взе вестника от верандата и влезе обратно — на горния етаж, мисля. След това не го видях повече.

После, малко след изгрев-слънце, телефонът ми звънна.

Не е толкова необичайно за мен да получавам обаждания по всяко време. Очаквах да видя на екрана номер от управлението или името на Бри. Но не беше никой от тях. Беше Стефани Гетман. Веднага разбрах, че нещо не е наред.

— Стефани?

— Съжалявам, че звъня толкова рано — каза тя. — Всъщност исках да се обадя още снощи, но… е, сложно е за обяснение.

— Нещо се е случило с Ава — казах. Не беше въпрос. Сърцето ми хлопаше, а мозъкът ми прехвърляше вероятностите. Свръхдоза? Бягство? Злополука?

— Няма я, Алекс.

— Няма я? Какво значи това?

— Вчера не се е прибрала от училище, никой не знае къде е. Надявам се да не е неуместно, но знам, че двамата с Бри сте полицаи. Мислех си дали…

Щеше ми се Стефани да бе звъннала по-рано.

— Разбира се — отвърнах. — Веднага се заемаме. Разкажи ми всичко, което знаеш.