Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (67)

63.

Разстоянието от управлението до къщата ни е не повече от два километра, но тази сутрин Бри настоя да ме вземе с колата, вместо да ходя пеша. Моят автомобил все още беше в Джорджтаун и по-късно трябваше да го прибера. Сега просто исках да си отида у дома, да се изкъпя и да дам на семейството си всичко, от което биха имали нужда до края на деня. Децата щяха да са на училище до три и петнайсет, така че имах достатъчно време да си поговоря насаме с Нана и Бри.

Така поне си мислех.

Когато влязох в белия „Експлорър“ на Бри, паркиран пред „Дейли Билдинг“, очаквах тя да се зарадва, че ме вижда, но също и да е ядосана заради ареста. Вместо това ме посрещна със сълзи.

Бри ме прегърна и се целунахме.

— Добре ли си? — попита. Едва тогава видях колко зачервени бяха очите й и колко дълго бе плакала.

— Добре съм — отвърнах. — Ти добре ли си?

Очевидно не.

— Исках да ти го кажа, след като се приберем у дома, но… не мога да чакам, Алекс. Вземат ни Ава. Днес.

— Какво? Кой я взема? — попитах.

— Службата за закрила на децата и семействата. Стефани се обади рано сутринта. Като се има предвид онова, което е употребявала напоследък, а сега и тези обвинения за наркотици срещу теб…

Изненадата ми бързо премина в гняв.

— Това са глупости — казах. — Все още няма официално повдигнати обвинения, да не говорим за присъда.

Говорех така, защото бях ядосан. Но и двамата с Бри знаехме истината.

— Нямат друг избор — каза Бри. — Длъжни са да го направят като предпазна мярка. И няма да чакат. Стефани ще дойде да я вземе в пет.

С други думи, цялата ситуация „виновен до доказване на противното“ сега се прехвърляше и в личния ми живот. Моят семеен живот. И за всичко това носеше вина Рон Джудиче.

— Къде ще я отведат? — попитах.

— Засега? В групов дом в Североизточен Вашингтон. Ще я настанят довечера.

Ставаше все по-зле и по-зле. Вашингтонските групови домове са случайна смесица от деца, които нямат къде другаде да отидат — сираци, крадци, хулигани, всякакви. За мен нямаше голяма разлика дали Ава щеше да се озове в групов дом, или щеше да продължи да живее на улицата.

Бри ми каза, че имаме среща в единайсет със семейния ни адвокат Джулиет Фрийман. Това беше добре. Вече се бяхме консултирали с Джулиет относно някои предварителни проблеми около осиновяването на Ава, а Бри я бе запознала с настоящата ситуация. Сега просто исках да се прибера у дома, за да предприемем някакви конкретни действия по въпроса.

Сутрешното задръстване все още бе изнервящо нетърпимо. Отне ни твърде много време да изпълзим по Конститюшън авеню, покрай белия купол на Капитолия и да влезем в Югоизточен Вашингтон. Докато стигнем до „Сюърд Скуеър“, където за пръв път открихме Ава, двамата с Бри бяхме потънали в мрачно мълчание.

И Нана не беше в по-добра форма. Когато влязох в къщата, я заварих да беснее из кухнята с подобаващо за деветдесетгодишна жена темпо. Тя обича да си намира работа, когато е разстроена, а днес очевидно готвеше от ранни зори. От фурната се носеше аромат на прясно изпечен хляб.

Щом ме видя, тя застина на мястото си и отпусна ръце. Приближих се до нея и я прегърнах силно.

— Тъкмо започвахме да бележим напредък с нея — каза Нана. Усещах как обвивката й започва да се пропуква. А сега…

— Сега ще приготвим на Алекс някаква закуска — каза Бри. — Ще се срещнем с Джулиет в единайсет. И започваме да се борим.

Тя е полицай все пак. Знае как да се отърси от стреса и да поеме нещата в свои ръце, ако се наложи. Това включваше и яйцата, които вече бъркаше в купа.

— Какво правиш? — казах. — Не се тревожи за това.

— Имаш нужда да се нахраниш добре след нощта, която прекара в ареста — каза Бри. — Какво ти дадоха тази сутрин, поничка? Предполагам, че дори не си я опитал.

— Права е — каза Нана и потупа ръката ми. — Иди да се изкъпеш, преоблечи се и се върни, готов да закусиш.

— Да. — Бри вече въртеше бъркалката със сто гневни мили в минута. — И готов да се бориш — добави тя.