Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (110)

106.

Не знам дали бих могъл да обясня какво ми се случи после. И дали самият аз го разбирам напълно.

Няма думи, които да опишат какво изпитвах, когато напуснах „Хауърд Хаус“. В мен нямаше абсолютно нищо друго, освен чист гняв, нажежен до бяло. И снимката от телефона на Неса, която изгаряше мозъка ми, по-ярка от всичко.

Почти не помня как съм шофирал до вкъщи. Когато влязох, Бри седеше на кухненската маса заедно с Били и Сампсън. Трябва да съм изглеждал ужасно, защото всички застинаха с вперени в мен погледи.

— Алекс? — каза Бри. — Какво се е случило?

Стоях прав до масата и стисках с две ръце облегалката на един от кухненските столове за опора.

— Къде са децата? — попитах.

— На разходка с Нана. Били искаше малко царевично нишесте от магазина. Защо? Какво става?

— Джудиче е — казах. Вече излизах от стаята. Тръгнах по коридора към стълбите за горния етаж.

— Чакай… какво? — извика Бри и тръгна след мен. — Джудиче е какво?

Взех стълбите по две наведнъж, докато се опитвах да обясня на Бри какво ми бе показала Неса. Думите буквално засядаха в гърлото ми. Трудно ми беше да се съсредоточа върху нещо, различно от онова, което бях дошъл да свърша.

— Докладва ли го в полицията? — попита Бри, щом влязохме в спалнята.

— Не. Излизам да го открия сам.

Отворих вратата на дрешника и започнах да набирам комбинацията за сейфа. Тук нямаше електронен панел — двайсет и три дясно, трийсет и девет ляво, девет дясно.

Извадих глока си и един пълнител, заредих го и пъхнах оръжието в джоба на сакото си. Не си направих труда да търся кобур.

— Чакай — каза Бри и измъкна собствения си пистолет от сейфа, преди да затворя вратичката. — Ако ще го арестуваш, идвам и аз.

— Няма да го арестувам — отвърнах.

Тя стисна ръката ми и ме погледна дълбоко в очите. Ако поне мъничко бях на себе си, сигурно щях да прозра още тогава, че трябва да се откажа от плана си и да вдигна телефона. Или дори да изпратя Сампсън вместо мен. Но не го направих.

Единственото, което със сигурност знаех в онзи момент, бе това, че никой на този свят не заслужаваше да умре повече от Рон Джудиче.

Преди Бри да успее да ме спре, аз вече бях излязъл от спалнята и тичах надолу по стълбите към задната врата. Може би щях да успея да открия малко разум или някаква причина да не правя това, когато намерех Джудиче. А може би нямаше да успея.

Наистина не знаех.