Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (74)

70.

Следващият ми работен ден започна с добра новина. Получих обратно оръжието и значката си от старши полицай Хайзенга. Лично директорът трябваше да подпише за глока, така че го усетих като вот на доверие в правилната посока.

За жалост, това не промени работния ми статут. Все още бях заклещен в офиса и в общи линии прекарах целия лен в правене на три неща — вдигане на телефони, картотекиране на неразкрити дела в архива и приемане на съчувствие или антипатия от всички, с които бях работил досега.

Технически бях свален от разследването на случаите с Елизабет Райли, Джорджтаунския изкормвач и Речния убиец. Но не е възможно в един ден да работиш по разследването на няколко убийства, а в следващия да спреш да се интересуваш от тях. Исках да знам какво се случваше.

Освен това все още мислех и за Ава, и за Рон Джудиче. Всъщност първата ми обиколка тази сутрин бе до бюрото на Джарет Краус.

— Алекс? Как върви? — попита той и се облегна назад, когато влязох в кабинката му. Забелязах също, че затвори всички прозорци, отворени на монитора.

— Добре съм — отвърнах. — Просто се чудех дали си открил нещо ново за Рон Джудиче.

Краус потъна още по-дълбоко назад в стола си, с ръце зад тила, сякаш се опитваше да ги отдалечи максимално от клавиатурата.

— Божичко, не знам какво да кажа — изпъшка той.

— Какво имаш предвид? — попитах, колкото да не изпускам нишката на разговора. Знаех какво имаше предвид.

— Хайзенга се изрази достатъчно ясно. Ти си безконтактен, нали? И честно казано, не трябваше ли да стоиш настрана от Джудиче?

Нямах намерение да отговарям. В интерес на истината разбирах мотивите на Краус. Той бе новак и вероятно амбициите му надхвърляха смелостта му. Това би могло да се промени с времето, но точно в момента той си проправяше път нагоре чрез послушание. И не беше моя работа да го променям. Затова продължих нататък.

Човекът, който бе най-открит към мен тази сутрин, бе Ерико Валенте. Последният ни истински разговор с него бе при огледа на двойното убийство в „Кеймбридж Плейс“, точно преди голямото ми стълкновение с Джудиче. Все още имах онлайн достъп до следствения архив, но Ерико ми позволи да прегледам и неговите записки.

Оттам научих, че прободните рани на убитите майка и дъщеря имаха поразителна прилика. Раните са били достатъчно близо една до друга като местоположение и размах, за да свидетелстват за някакво ниво на компетентност. Повечето от привидно случайните пробождания в плътта бяха вторични, сякаш извършителят нарочно се бе постарал да добави безпорядък в цялостната картина. Най-малкото с опита нашият убиец ставаше все по-добър.

Освен това Ерико бе започнал да разследва производители на маски. Въз основа на записите от охранителните камери той бе стеснил избора до три възможни компании — в Северна Каролина, Тексас и Калифорния. Изглеждаше малко вероятно този Барби убиец, Джорджтаунски изкормвач или който и да бе той, да направи нещо толкова очебийно като поръчка на подобни стоки до адрес, който лесно би могъл да бъде проследен. Но така или иначе, Главното полицейско управление вече коментираше публично тези маски, включително и на официалните си пресконференции.

Добър ход. Ако не друго, това би могло да постави убиеца в отбранителна позиция, а може би дори и да го предизвика да допусне някаква грешка. Всичко, което може да се направи, с цел да се обърка шаблонът на серийния убиец, е добро решение, особено когато не разполагаш с нищо друго.

До края на деня знаех много повече, отколкото сутринта, когато дойдох на работа. Но все още изпитвах безсилие. Исках да бъда полезен. Вместо това единственото, което можех да нравя, бе да обикалям тревожно извън всичко това и да чакам да ме допуснат обратно вътре.

А засега нямаше никакви изгледи за скорошна промяна.