Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (61)

57.

Събудих се в линейката. Хайзенга бе там. Движехме се.

В първия момент се почувствах объркан, но бързо си спомних случилото се.

— Лягай! — каза Хайзенга и ме бутна обратно на носилката, когато понечих да се изправя. Двама парамедици седяха от двете ми страни. Единият измерваше кръвното ми налягане, другият съобщаваше данните за състоянието ми по радиостанция до болницата, към която се движехме. Болницата в Джорджтаун вероятно.

— Той ме прободе…

— Просто се отпусни.

— Той…

Чувствах цялото си тяло като желе, само ръцете ми бяха изтръпнали. Все още ми се виеше свят. Какво беше това, по дяволите? Знаех, че се е случило нещо ужасно, но някак си не можех да се почувствам така. Намирах се в състояние на еуфория, а страхът и ужасът витаеха някъде на заден план. Чувствах се така, сякаш се наблюдавах отстрани, като на филм.

После забелих очи. Единият от парамедиците вдигна клепача ми и погледна зеницата.

— Унася се — каза.

Това бе последното, което чух.