Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (59)

55.

С Валенте бяхме обиколили голяма част от къщата, когато полицаят от входната врата ни уведоми по радиостанцията, че е пристигнал представител на „Бейслайн Секюрити“. Ерико го предупреди да не пуска никого в къщата и двамата излязохме на улицата, за да се срещнем с този човек — който и да бе той.

Между къщата на Уитли и загражденията в края на улицата бе паркиран черен „Рейнджровър“. Мъжът, който ни чакаше, се представи като Джон Овърби, собственик на „Бейслайн“. Компанията му работела за различни сдружения в квартала — осигурявали видеонаблюдение и дистанционно покритие, където не достигали общинските камери.

Очевидно бизнесът вървеше добре. Зелената копринена вратовръзка на Овърби сигурно струваше повече от целия ми костюм.

— Имаме стопроцентово покритие на тази улица — каза той. — Започнах да преглеждам записите веднага щом чух ужасната новина. И съм почти сигурен, че сме уловили в кадър вашия човек.

Той не спираше да хвърля погледи към къщата на Уитли, докато говорехме. Ако бях на негово място, аз също бих искал да погледна вътре, но Валенте му даде знак да отвори лаптопа си направо там, върху капака на колата.

Когато екранът светна, там вече имаше две изображения от видеоклипове, предварително подготвени едно до друго от Овърби. Времевият код ми изглеждаше непонятен, може би някакъв вид служебно шифроване, но той го разчете лесно.

— Това е в девет и четиресет и шест, събота вечер — каза той и посочи лявото изображение. — А другото е от десет и петнайсет. И двете са от една и съща камера, ето там.

Той се обърна и посочи към ъгъла на улиците „Кеймбридж“ и „Тринайсета“. Дори успях да видя малката черна кутия, монтирана под прозореца на втория етаж в къщата на този ъгъл.

— Нека ги видим в хронологичен ред — каза Валенте.

Овърби отвори първото изображение на цял екран и пусна видеото.

За разлика от градските камери, тази записваше дигитална цветна картина с отлично качество. Единственото ограничение бе фактът, че записът бе направен през нощта. „Кеймбридж Плейс“ се осветяваше оскъдно от няколко старомодни улични лампи покрай скъпата тротоарна настилка.

След няколко секунди празен запис на екрана се появи мъж, който вървеше по улицата с гръб към камерата.

— Това е той — каза Овърби.

Нямаше много за гледане, виждаше се единствено човек с бейзболна шапка и дълго до коленете тъмно палто. Когато стигна до къщата на Уитли, той се качи на верандата и посегна към звънеца.

Обхвана ни смразяващ ужас — да знаеш какво ще се случи и да не можеш да направиш нищо, за да го предотвратиш.

Лампата на верандата светна. Последва кратък разговор от двете страни на вратата, а мъжът няколко пъти посочи към улицата. Накрая отвътре излезе руса жена. Бе твърде далеч и не можеше да се прецени дали това бе госпожа Уитли, или дъщеря й, но жената прехвърли ръка през рамото на мъжа и влязоха вътре. Той пристъпи напред с внезапно, ясно изразено куцане, каквото до този момент липсваше в походката му.

— Вероятно й е казал, че са го нападнали и обрали — каза Овърби и отвори другия запис. — Сега гледайте. Това е двайсет и девет минути по-късно.

На екрана се появи същата улична картина, от същата камера. След малко мъжът излезе от къщата и затвори вратата зад себе си. Свърна наляво и тръгна обратно по същата улица, движейки се с лекота, без следа от накуцване.

Когато отново приближи камерата, за пръв път видяхме лицето му. Той дори вдигна глава и за част от секундата погледна право в обектива, после отмина и изчезна от поглед.

— Ето тук — казах.

— Да. — Овърби спря записа, върна назад и остави въпросния кадър на пауза.

Мъжът сякаш гледаше право към нас. Валенте се взря по-отблизо, после едва чуто изруга.

— Не ти ли изглежда познат? — каза.

Определено да. Лицето беше подобно, но не точно същото като на стареца от записа на онзи паркинг в нощта, когато бе убита Дарси Викърс.

Изглеждаше на приблизително същата възраст, може би около седемдесет, но за разлика от предишния път, този човек имаше мустаци и очила. Освен това изпод шапката му се подаваха два кичура къдрава бяла коса. Другият старец беше почти плешив.

— Това е грим казах аз още в мига, когато го осъзнах.

Валенте кимна.

— Някаква маска, нали? Господи. Това би могло да обясни много неща.

— Освен това му е все едно дали знаем това, или не, така смятам — добавих. — Очевидно е имал за цел точно тази камера, съдейки по това как поглежда право към нея. Може би дори е искал да го видим.

„Но това можеше да се тълкува двузначно“, помислих си. Би могло да означава, че е имал причина да бъде сигурен в себе си и че ние никога нямаше да успеем да надзърнем отвъд маскировката му, за да го заловим.

Или може би той започваше да се чувства самоуверен — твърде самоуверен, дори заплаха за самия себе си, — а ние току-що бяхме направили огромна крачка напред в това разследване.

Вдигнах поглед към Овърби.

— Можеш ли да сглобиш маршрута му? — попитах. — Да се опиташ да откриеш къде е отишъл после? Или откъде е дошъл?

— Ще направя каквото мога отвърна Овърби. Нашият район за наблюдение се простира едва до Кю стрийт. Но можете да използвате данни и от градските камери.

— Веднага се заемам — каза Валенте и извади мобилния си телефон.

— Детектив Крос?

Обърнах се и видях униформен полицай, който се опитваше да привлече вниманието ми.

— Какво има? — попитах.

— Имате посетител, детективе.

— Имам какво! — Не проумявах какво ми казва. Районът на местопрестъплението бе затворен за външни лица.

Полицаят сви рамене.

— Каза, че вие сте му се обадили. Помолили сте го да дойде веднага. Чака ей там.

Погледнах нагоре по улицата, в посоката, която посочи полицаят. Там, в обичайните си широки панталони и качулка на главата, стоеше Рон Джудиче.

— Какво прави тук този кретен, по дяволите? — каза Валенте. — Искаш ли да го разкарам?

— Не — отвърнах. — Аз ще се погрижа за това. Всъщност ще го направя с удоволствие.

Джудиче някак си бе намерил начин да влезе в моето местопрестъпление. А аз щях да му помогна да намери изхода.