Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (20)

16.

В крайна сметка трябва да намериш сили да се вземеш в ръце. След като през целия ден се занимавах с най-лошия кошмар за всеки родител, трябваше да се обърна на сто и осемдесет градуса и да се появя у дома с нещо като усмивка на лицето. Особено днес. Това бе последната вечер на Деймън преди прибирането му в училище за четвъртия семестър, а аз щях да водя всички на вечеря в „Кинкед“.

Като никога бях доволен, че закъснявам, макар и само като извинение да си открадна няколко минути насаме. Един душ по-късно, в добавка с чиста риза и сако, и вече бях готов — поне на външен вид — за обществена консумация.

По времето, когато вече седях в любимия си ресторант, заобиколен от членовете на семейството ми, които бърбореха и се смееха около мен, дори започнах отново да се чувствам наполовина човек. Тази вечер на пианото свиреше Дейвид Ярборо; пред себе си имах чаша хубаво вино сорт „Пино ноар“; и поне за мъничко можех да се преструвам, че най-големият ми проблем бе дали да избера сьомгата, или нюйоркски бифтек от контрафиле в специален сос с уиски на „Кинкед“.

Животът беше хубав. Наистина.

След като всички си поръчаха вечеря, бутнах стола си назад и се изправих с чашата в ръка. Привлякох погледите на някои от присъстващите в залата, а освен това забелязах как Джени доби леко тревожен вид — но ако поставянето на децата ти в неловко положение не с една от привилегиите на това да си баща, не знам кое друго би могло да е.

— Време е за тост^[1] — казах.

— Бял, пълнозърнест или ръжен — пошегува се Нана и всички се засмяха. Баба ми ме познава по-добре от всеки друг. Убеден съм, че е усетила нуждата ми от подкрепа.

— За нашия почетен гост — казах. — Деймън, ти ме караш да се гордея с теб всеки божи ден. Ще ни липсваш ужасно, докато те няма, но междувременно — нека вдигнем наздравица за теб. За успешен семестър в академията. И най-вече: за ваканцията, когато ще се видим отново.

— За ваканцията! — отвърнаха в хор децата.

— Която не е далеч — каза Бри и всички чукнахме чаши.

След това стана Деймън, за да вдигне тост. Съвсем ясно виждах, че най-голямото ми момче, застанало начело на масата в сако и вратовръзка, всъщност вече не беше момче. Изглеждаше двайсетгодишен, макар да бе на петнайсет.

— Вдигам тост за Ава — каза той и се обърна към нея. — Знам, че двамата с теб не сме имали възможност да прекараме достатъчно дълго време заедно, но просто искам да ти кажа — добре дошла в семейството.

— Добре дошла в семейството! — повториха всички в един глас.

Погледнах към Ава и за моя изненада я видях ухилена до уши. От деня на училищната лотария тя постоянно се мръщеше и се затваряше за дълги периоди сама в стаята си. Сега сякаш някой бе запалил искрата в нея за пръв път от доста време насам.

И точно затова моето момче Деймън е звезда. Само с няколко думи съумя да измъкне от Ава нещо, което аз от месеци се опитвах да направя и все не успявах. Той може да е най-неразговорливото от децата ми, но точно това им е хубавото на мълчаливците. Когато решат да проговорят, обикновено си има добра причина.

Дори страхотна.

Внезапно усетих как сълзи премрежиха очите ми, а стаята плувна в мъгла. Дойде ми изневиделица. Сякаш целият ден се плисна отгоре ми като голяма вълна: с огромния стрес при прилива и с всичко, за което бях толкова благодарен — при отлива.

— Татко? — Али се наведе и вдигна поглед към лицето ми. — Защо плачеш?

— Не плача — отвърнах и избърсах сълзите си. — Е, може би съвсем мъничко. — Придърпах го в скута си и прегърнах крехкото му телце. — Но това са сълзи от щастие — казах.

— Не му обръщайте внимание, деца — обърна се Нана към всички. — Въпреки излъчването си, господин Убиецът на дракони е просто един стар ревльо по душа.

— Вярно е — отвърнах.

Нана ми намигна и вдигна чашата си за още един тост.

— За стария ревльо, който може да плаче колкото си иска, но накрая все пак ще плати вечерята!