Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (6)

2.

Получих първото обаждане в Главното управление около два следобед.

Млада жена бе открита мъртва в багажника на колата си, оставена на паркинг в Джорджтаун. Доста необичайно за Джорджтаун, което веднага привлече вниманието ми. Взех асансьора направо до подземния паркинг на „Дейли Билдинг“ и потеглих с огромна чаша кафе в ръка. Очертаваше се дяволски дълъг ден.

И все пак аз много обичам работата си. Обичам да давам глас на хората, които вече не могат да творят от свое име — онези, на които са им отнели гласовете. А в моето професионално поприще това обикновено е свързано с насилие.

Според доклада на полицая, приел сигнала, служител от персонала на „Американ Ълайд Паркинг“ на Ем стрийт открил локва с вид на съсирена кръв под автомобил BMW, собственост на някоя си Дарси Викърс. След пристигането си полицаите разбили багажника и подозренията им се потвърдили. Госпожица Викърс нямала пулс и била мъртва от известно време. Сега те чакаха да дойде някой от отдел „Убийства“ и да поеме случая.

И точно тук се намесвах аз. Или поне така си мислех.

Навън ме очакваше прекрасен пролетен ден. Най-хубавото време от годината във Вашингтон. Течеше Националният фестивал на черешовия цвят и все още не ни бе ударила първата вълна на лятната влага — или на летните туристи. Шофирах със свалени прозорци, от радиото гърмеше „Соул Боса Ностра“ на Куинси Джоунс и за малко да не чуя телефона си, когато пристигна второто обаждане.

Погледнах екрана — Марти Хайзенга, старши полицай от отдел „Тежки престъпления“. Намалих звука на стереоуредбата и вдигнах точно преди обаждането да бъде прехвърлено на гласова поща.

— Доктор К. — каза. — Къде си?

— „Пенсилвания“ и Двайсет и първа — отвърнах. — Защо?

— Добре. На „Ню Хемпшир“ свърни вдясно. Изникна още един труп и положението звучи ужасно, ако трябва да съм искрена.

— И ти се сети за мен.

— Естествено. Някой трябва да дойде тук веднага. Лоша работа, Алекс — мъртво момиче, което виси от прозорец на шестия стаж. Вероятно самоубийство, но все още не знам със сигурност.

— Искаш да поема този случай вместо онзи в Джорджтаун?

— Искам да поемеш и двата — каза Хайзенга. — Поне засега. Имам нужда от свеж поглед върху двете местопрестъпления. Възможно най-свеж. И след това искам да ми кажеш, че всичко това е просто съвпадение, става ли? Съвсем любезно те моля.

Хайзенга имаше същото мрачно чувство за хумор, каквото беше и моето понякога. Харесваше ми да работя с нея. Освен това и двамата знаехме, че разликата между два несвързани и два свързани трупа бе равносилна на разликата между това да спиш малко през следващите 48 часа и да не спиш изобщо.

— Ще се постарая — казах.

— Върнън стрийт, между 18-а и 19-а — уточни тя. — Ще кажа на Втори участък да започват без теб в гаража в Джорджтаун, но ти се върни там възможно най-бързо.

Все едно да кажеш на облаците кога да вали дъжд. Нямах никаква представа колко време щях да остана на новото местопрестъпление. Човек никога не знае, преди да го види с очите си.

А то се оказа истински кошмар.