Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (82)

78.

В края на следващия ден най-после успяхме да видим Ава. Имах куп въпроси към нея, но знаех, че не можех да я притискам прекалено от първото ни посещение. Бе преживяла много неща, откакто се видяхме за последно.

В „Хауърд Хаус“ цареше спокойствие, когато пристигнахме, а на вратата ни посрещна самата Ава. От хладната й реакция, когато я прегърнахме, така и не разбрахме дали се радва да ни види, или не — отпуснати до тялото ръце, никаква усмивка. Неволно огледах видимата част от кожата на ръцете й, както и зад ушите, в търсене на следи от убождане. Стана ми тъжно, че изобщо допускам вероятността за инжекции, но съм виждал и по-малки от нея наркомани.

След това се настанихме на някакви стари градински столове на верандата, с кока-кола за всеки и кутията с вчерашните сладки на Нана. В началото говореше предимно Нана и разказа на Ава за новото чартърно училище, което бе открила за нея.

Аз и Бри й предадохме ръчно изработена картичка от Джени и Али с надпис „Липсваш ни“, която предизвика първата и единствена усмивка за деня. Всички се чувствахме някак неловко, но беше по-добре, отколкото да ни държат настрана от Ава. Бях доволен дори само да я видя.

И все пак, след петнайсетина минути кимане и едносрични отговори от Ава най-после реших да засегна болната тема. Знаехме от Стефани, че е била включена в задължителна консултативна програма за проблеми е наркотици, но това бе почти всичко.

— Ава, има нещо, за което искаме да те попитаме — започнах.

Тогава тя застина на мястото си и заби носовете на кецовете си в цимента. Заприлича ми на спринтьор, заел нисък старт преди състезание.

— Знаем съвсем малко за онова, което се случва с теб, откакто си тук. Искам да знаеш, че сме много загрижени за теб — казах. — Не за това, което направи. За теб.

Нана ме изгледа така, сякаш избързвах прекалено, но Бри веднага хвана нишката.

— Миличка, чуй ме. Наистина е много важно да ни кажеш откъде се снабдяваш с тези наркотици. От кой ъгъл или дилър, или приятел…

— Не съм длъжна да отговарям на това — каза Ава. — Вие двамата сте от полицията.

Въпреки месеците, прекарани заедно с нас под един покрив, тя все още ни възприемаше като заплаха. Това недоверие към властта бе в кръвта й.

— Не сме дошли тук, за да арестуваме някого — казах. — Проблемът е там, че ти никога не знаеш какво точно са ти дали на улицата. Всеки божи ден деца умират от свръхдоза, и то точно от този тип наркотици, които вземаш ти.

— Не вземам никакви наркотици! — внезапно каза тя.

Познавах я достатъчно добре, за да разпозная издайническото потрепване на коляното, когато се усещаше притисната в ъгъла. За нея не беше важно да каже нещо, което да звучи правдоподобно. Просто казваше това, което се налагаше да каже в момента.

Точно тогава входната врата се отвори и отвътре излезе друго момиче. Същото, което говореше високо по телефона предишния път. Беше на възрастта на Ава, но с визия на жена, облечена в джинси с ниска талия и тясно дънково яке.

— К’во става, Ава? — попита тя. — Т’ва родата ли е?

— Аз съм Алекс — казах. — Това са Бри и Нана. Ние сме приемното семейство на Ава.

Погледът на момичето залепна върху сладките и Нана протегна кутията към нея.

— Благодаря, госпожо — отвърна тя и си взе две с доволна усмивка. — Ава каза ли ви какви ги върши напоследък?

— Млъквай, Неса! — изтърси Ава. — Гледай си твоята работа.

— Щом казваш — отвърна момичето. Предположих, че говори за консултативната програма относно наркотиците, но така или иначе забележката на Ава не я стресна особено. Всъщност дори извади телефона си, за да ни направи обща снимка, все едно нищо не се бе случило.

— Кажете зеле, хора.

— Зеле — казахме ние, с изключение на Ава, разбира се. Дадох на момичето телефонния си номер и тя веднага ми изпрати снимката, а после си взе още една от сладките и изчезна обратно вътре.

— Не изглежда лошо момиче — каза Нана. — Приятелка ли ти е?

— Съквартирантката ми — отвърна Ава. — Търпи се.

Предложихме да заведем двете момичета на вечеря, ако иска, но Ава каза, че тази вечер ще правят питки тако за вечеря и иска да участва. Всички кимнахме с разбиране, но си тръгнахме разочаровани, когато визитата ни приключи.

Не смятах Ава за неблагодарна или безочлива. Намирах я за прекършена и неспособна да осмисли всичко, което чувстваше. Това е онази празнота, която децата непрекъснато се опитват да запълнят с наркотици. Когато към това се добави и изоставяне, какъвто бе случаят с Ава, и напрежението в системата на приемните грижи, пълноценната промяна започва да изглежда почти невъзможна.

Всичко се свеждаше до малките стъпчици, в най-добрия случай. При това в хубави дни.

Днешният не беше от тях.