Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (65)

61.

Веднага щом ме изведоха от стаята за разпити, открих директора Пъркинс да чака в коридора. Не точно последният човек, когото бих могъл да очаквам, но не и първият.

— Шефе?

— Ела с мен — каза той и даде знак на дежурния полицай, че поема нещата в свои ръце.

Но вместо да тръгнем обратно към ареста, свърнахме зад ъгъла, минахме през една заключена врата и излязохме на площадката с асансьорите.

— Къде отиваме? — попитах.

— Свободен си — отвърна той. — Пресата си получи полагаемото парче жива плът.

— Какво? — Не проумявах какво ми казваше. — Да не би Бри да е платила гаранцията?

Пъркинс упорито избягваше погледа ми. Очевидно не му беше лесно.

— Просто правя каквото мога, Алекс.

Не знаех как да му отговоря. Пъркинс можеше да предотврати поне престоя ми в килията. Сега очевидно използваше влиянието си, за да ми спести връщането там.

— Благодаря… предполагам… — казах. Той не каза нищо друго, докато не останахме насаме в асансьора. Имах странно предчувствие.

— Хайзенга те очаква обратно в управлението. Засега те водим безконтактен — каза той.

— Безконтактен? — повторих.

Половината от облекчението, което бях изпитал, се изпари веднага. Безконтактен означава да идваш на работа всеки ден, да сядаш зад бюро, да вдигаш телефоните, да разпределяш документи по папки и още сто неща, които никой друг не иска да върши.

Освен това означаваше, че бях отстранен от всички разследвания, и то в момент, когато най-малко можехме да си го позволим.

— Предполагам, че не е уместно да те моля да направиш по-разумна преценка — казах. — Точно в момента имаме ужасно много работа.

— Ще ми се да можех, повярвай ми — отвърна той и поклати глава. — Все още не си вън от опасност. Ако прокуратурата реши да ти предяви обвинение, вече нищо не мога да направя.

— Доколкото мога да преценя, „Вътрешни разследвания“ целят точно това — казах.

— Ако зависеше от кмета, щеше да си седиш у вас без заплата. И не защото не те харесва — каза Пъркинс. — По дяволите, Алекс, не вярвам на тази помия с наркотиците и за секунда, но защо ти трябваше да го удряш?

— Заслужаваше си го — отвърнах. — Даже му беше малко.

— Не се и съмнявам — каза директорът точно когато вратите на асансьора се отвориха на третия етаж. — Но тук става въпрос за правосъдие. И за политика.

Това вероятно бе най-циничното нещо, което някога бях чувал от Пъркинс.

Което не значеше, че не беше вярно.