Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (89)

85.

На другата сутрин Валенте информира целия разследващ екип относно Илайджа Крийм. Поне така предположих. Нямах достъп до брифингите, нито до Центъра за съвместни операции, където те се провеждаха.

Но веднага щом всички започнаха да прииждат обратно в офиса, усетих всеобщото раздвижване. Валенте ми махна от другия край на залата, преди да изчезне отново, следван от Хайзенга и Джейкъбс. Не очаквах от него да разговаря с мен пред всички, но беше ясно, че този случай вече имаше някакво развитие.

Преди да успея да се заловя с ежедневната си работа, получих неочаквано обаждане. От кабинета на директора Пъркинс ме уведомиха, че трябва да се явя горе. Асистентката на Пъркинс, Трейси, не сподели повече подробности. Просто каза да отида веднага.

Знаех, че това привикване може да бъде нож с две остриета — добра или лоша новина. До този момент Пъркинс почти не бе търсил контакт с мен. Остави ме да пренощувам в ареста, но за сметка на това ме измъкна оттам по-рано. Държа ме настрана през цялото това време, но все пак се погрижи да получа обратно пистолета и значката си, а не беше длъжен да го прави.

Е, какво следваше сега?

— Влизай каза Трейси и ми махна иззад бюрото си в приемната. — Чака те.

Вратата на Пъркинс бе отворена, а той седеше зад огромното си писалище от кленово дърво — наричахме го фрегатата „Конститюшън“ — и подписваше купчина документи, когато влязох.

— Седни, ако желаеш — каза.

Останах прав, а той подписа още няколко формуляра. Когато най-после вдигна поглед, взе някакъв лист от панера за входящи документи и ми го подаде.

— Какво е това? — попитах.

— Решение за отказ от Главна прокуратура — каза той. — Изглежда, че днес е късметлийският ти ден. Позовават се на недостатъчно основание за завеждане на дело.

Почувствах се така, сякаш някой свали огромна тежест от плещите ми. Това означаваше, че моят случай нямаше да стигне до съдебната зала.

— Малко съм изненадан, честно казано — отвърнах. — „Вътрешни разследвания“ са доста сурови към мен от самото начало на тази история.

— Нека просто кажем, че ми дължиш едно. Или две-три — каза Пъркинс с напълно сериозно изражение.

Каквото и да бе направил, то бе наклонило везните в моя полза — и аз го оценявах, но съвсем честно казано, едва ли е било толкова трудно, при положение че бях невинен по всички обвинения.

— Но ще продължаваш да даваш пикня за изследване още два месеца — добави той.

— Ще го преживея — отвърнах.

Все още имаше вероятност от административни наказания, а Джудиче несъмнено щеше да продължи напред със собствения си граждански иск. Но нищо от това нямаше да ми попречи най-после да се върна на работа. Вече четири дни бях извън бойните действия, а в отдел „Убийства“ това се равнява на кучешки години. Имах много за наваксване.

— Нещо друго? — попитах.

— Да. Не всички ще са щастливи от това. Ще предизвикаме недоволство, ще понесем и критика — каза Пъркинс. Искам да си държиш устата затворена за цялата тази работа. Не се защитавай пред пресата, не говори за Рон Джудиче, не прави нищо. Просто наведи глава и се връщай на работа.

— Това е всичко, което някога съм искал, Лу — казах.

— Хубаво отвърна той. — Защото долу те очакват. Илайджа Крийм е извикан за разпит.