Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (101)

97.

Опитах се отново да звънна на новия номер на Крийм, но получих автоматичен запис на гласово съобщение. Вероятно бе унищожил телефона веднага след като ми затвори.

След това, без да губя повече време, отново насочих вниманието си към домашния му кабинет. Може би тук имаше нещо, което да ни подскаже къде бе планирал да избяга.

По всичко личеше, че Крийм обичаше реда. Вероятно малко прекалено, до степен на маниакалност. Всичко в къщата му беше безупречно, пасваха си дори кутиите за писма, чашката за химикалки и телбодът, подредени в идеална редица на бюрото. Лесно можеше да се направи извод, че това бе външно проявление на човек, който имаше нужда да контролира всеки аспект на своята вселена — от обикновените физически детайли до повтарящия се, свръхпрецизен начин, по който кълцаше всяка от жертвите си.

Убийствата на Бергман също бяха подобни едно на друго, но там имаше разлика. С всяко следващо убийство Бергман все по-трудно се обуздаваше. Всяко от тези млади момчета на повикване бе пробождано и осакатявано малко повече от предишното. В ретроспективен план Бергман беше бомбата с часовников механизъм, на която й предстоеше да избухне. Крийм бе по-скоро като швейцарски часовник.

След като прегледах бюрото му, тръгнах към кабинета и започнах да отварям чекмеджета, да разлиствам папки, дори повдигах мебелите, за да надникна под тях. Едва когато стигнах до черната аудио-визуална конзола до вратата, открих нещо, което изглеждаше съвсем ненамясто.

Там, в дъното на шкафа, зад комплект хронологично подредени журнали на Американската медицинска асоциация, намерих три еднотипни рамки за снимки, изработени от оловно калаена сплав. Изглеждаха по-скоро захвърлени тук, отколкото сложени нарочно.

Извадих ги и забелязах, че стъклото почти липсваше, а няколко счупени парченца лежаха на дъното на шкафа. И трите снимки бяха семейни. Имаше групов кадър на семейство Крийм пред гигантска коледна елха; една плажна снимка на Миранда Крийм; и двойна рамка с панти с училищни снимки на двете дъщери.

И трите жени — Миранда, Клои и Джъстийн Крийм — бяха красиви, високи и руси. Дори забелязах, че двете момичета приличаха малко повече на модела на жертвите, отколкото майката.

Точно там открих и неопровержимия ключ към много от неизвестните. Всяка снимка бе прободена с остър предмет, сякаш някой бе забил разтворена ножица в центъра. По три пъти всяка. Всичко по три.

Ето кого се бе опитвал да убие, нали? Крийм методично — и символично — бе заличавал трите жени, които го бяха напуснали след скандала. Ако ги бе атакувал директно, би било твърде подозрително. Затова бе избрал най-добрата алтернатива — да напада техни заместители, каквито имаше в изобилие, може би и като начин да потуши желанието си да убие собственото си семейство.

А може би просто се подготвяше за това.

Втурнах се нагоре по стълбите да открия Валенте. Намерих го в господарската спалня на втория етаж. Претърсваше бюрото на госпожа Крийм, когато влязох.

— Какво става? — попита.

— Къде е семейството на Крийм в момента?

— Роуд Айланд. Преместили са се в дома на родителите й в Нюпорт. Това е последното, което знам за тях. Защо?

Вдигнах една от разкъсаните снимки и му я показах.

— Защото не мисля, че е приключил — отвърнах.