Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (7)

3.

Върнън стрийт е опасана с дървета улица, единствената пресечка в западния край на Ю стрийт. Намира се в спокоен жилищен квартал, но още щом свърнах зад ъгъла на 18-а, видях тълпа от хора, скупчени на тротоара. Повечето от тях гледаха нагоре и сочеха към тухлена сграда с мансарден покрив от южната страна на улицата.

Забелязах момичето веднага след капо излязох от колата. Сякаш някой ме смушка в ребрата. Висеше на въже с примка около шията, на около метър под един от таванските прозорци на шестия етаж. Лицето й бе видимо потъмняло, а ръцете изглеждаха вързани зад гърба й.

Господи. О, господи!

Пред сградата имаше две полицейски коли и линейка, но единственото служебно лице, което видях, бе полицаят, застанал до входната врата на жилищната кооперация. Останалата част от тротоара бе пълна с любопитни минувачи, които снимаха с телефони и фотоапарати. Гледка, която едновременно ме дразнеше и изумяваше.

— Отцепете улицата, веднага! — казах на полицая, докато влизах в сградата. — Когато стигна горе и погледна през прозореца, не искам да виждам никого тук долу, разбра ли?

Знаех, че човекът имаше достатъчно работа, но просто не можех да потисна гнева си от цялата ситуация. Момичето беше нечия дъщеря. Имаше семейство. Те едва ли искаха снимката й да се развява пред целия свят от някоя проклета фейсбук страница.

Оставих полицая да действа и се качих по стълбите вместо с асансьора. Струваше ми се по-вероятно убиецът да е използвал стълбите на излизане — ако в случая ставаше дума за убийство. А и шансът да видиш местопрестъпление за пръв път, е само един.

Когато стигнах до коридора на шестия етаж, открих още един полицай и двама души от спешния медицински екип, които чакаха пред отворената врата на един от апартаментите. Сградата разполагаше с три жилища на това ниво, всичките с изглед към улицата. Нашето момиче очевидно се намираше в средния.

— Вратата беше заключена, когато дойдохме — каза ми полицаят. — Разбитата дървена каса е наше дело. Стояхме вътре колкото да констатираме смъртта на момичето, но не беше лесно. Не мога да гарантирам, че не сме разместили нещо.

Апартаментът представляваше малко студио със скосени стени. От едната страна имаше кухненски бокс, от другата се виждаше отворената врата на баня, а до нея — разтегателен диван тип футон, който очевидно служеше и за легло. Доколкото можех да преценя, нямаше следи от борба. Всъщност единственото нещо, което изглеждаше не на мястото си, бе старомодната закачалка за връхни дрехи, подпряна хоризонтално от вътрешната страна на отворения прозорец, с висящо отвън въже, вързано на примка през средата.

Влязох неохотно в стаята и се огледах за следи от влачене или други признаци за чуждо присъствие. Когато стигнах до прозореца и погледнах надолу, видях горната част от главата на момичето на една ръка разстояние. Петата й беше счупила прозореца на долния апартамент, а въжето около китките изглеждаше същото като онова, което бе използвано за обесването.

Но това не изключваше версията за самоубийство. Много хора завързваха ръцете си точно преди деянието, за да не се опитат да се освободят в сублимния момент.

Долу бе пристигнала още една полицейска кола, а улицата беше пуста. Само че сега имах друг проблем. Когато погледнах отсреща, видях поне десетина души зад прозорците на срещуположната жилищна кооперация — още телефони, още фотоапарати. Прииска ми се да им покажа среден пръст, но се въздържах.

И все пак нямах никакво намерение да позволя това да продължава и секунда повече от необходимото.

— Имам нужда от помощ! — извиках към коридора.

От техническа гледна точка трупът от което и да било местопрестъпление принадлежи на патоанатома, не на полицията. Но точно в момента не мислех за техническите подробности. Мислех за момичето и за нейното семейство.

Вече бях извадил собствения си телефон и бързо направих куп снимки. Снимах закачалката, рамката на прозореца, въжето и момичето — отгоре. Трябваше да запечатам колкото се може повече детайли, преди да извърша онова, което бях замислил.

— Сър? — обади се зад рамото ми един от полицаите.

— Помогни ми да я издърпам вътре — казах.

— Ъм… не искате ли да изчакате патоанатома?

— Не — отвърнах аз и посочих към публиката от другата страна на улицата. — Вече не. А сега ми помогни или намери някой, който е готов да го направи!