Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (95)

6.

В ниското кръгло глинено огнище в средата на стаята танцуваха пламъци; коминът над него беше направен от глинени тухли и се крепеше върху три здрави колони. Стаята нямаше прозорци и единственото й обзавеждане беше груба, скована от дъски маса и няколко стола като този, на който седеше Делиан, увит във влажно, но бързо съхнещо одеяло.

Той се взираше в пламъците и си мислеше как огънят се проявява като живо същество.

Огънят се хранеше — в този случай с изсушени фъшкии, вероятно закупени следобед от някоя от талигите на Късметлията Джанър — и обработваше кислорода в химична реакция, която освобождаваше нужната му енергия. Но огънят не еволюира. Няма мутации, нито естествена селекция от елементи за оцеляване. Той не се нуждае от тях; и без това си е идеален. Огънят си е просто огън: макар на места да е по-горещ, другаде по-червен, бял, златист или прозрачен като маранята в пустинята, пламъкът запазва индивидуалността си и винаги се преражда, когато условията са благоприятни за съществуването му. Убий го и той ще възкръсне някъде другаде; макар неизменен, той представлява символ на промяната.

Нищо чудно, че огънят бе първият и най-дълготраен бог на човечеството.

Столът, в който седеше Делиан, бе почти удобен въпреки грубата си конструкция. Вълненото одеяло, с което бе увил раменете си, представляваше студена, влажна кожа, която жулеше като коприва, но това не му пречеше. Чувстваше се отнесено — рееше се някъде надалеч — и всъщност нищо нямаше значение. Беше се оставил изцяло в ръцете на Томи; да следваш безропотно някого, се бе оказало изненадващо успокояващо.

Делиан беше убеден, че стаята, в която го бе отвел Томи, се намираше някъде в Лабиринта. Може би трябваше да внимава повече, но докато вървеше с наведена глава под вледеняващия дъжд, той се нуждаеше от пълна концентрация, за да поддържа менталното си зрение. Болката в краката можеше да бъде притъпена единствено чрез постоянно теглене от Потока.

В един момент криволичещите улици в Града на пришълците бяха отстъпили пред широките безлични фасади на фабриките и складовете в Индустриалния парк и накрая двамата с Томи навлязоха в тесните улички между схлупени къщурки с пръстени стени, обковани с гниещи изкривени дъски. По много от дъските се забелязваха сажди; в Лабиринта почти нищо не се изхвърляше. Дори сградите, които изгарят до основи, оставят след себе си няколко дъски, които все още могат да се използват.

Томи клечеше край огъня, потриваше ръце и се мръщеше на горещината. Делиан го наблюдаваше безизразно, докато собственото му треперене постепенно спираше. Скоро Томи си примъкна един стол край огъня, обърна го и седна с гръб към пламъците.

— Трябва да си изсуша задника — рече извинително той. — Хемороидите адски болят, когато се заседявам с мокри гащи.

Той се настани, понамести се и отпусна брадичката си върху облегалката.

— Приятелите ми ще се появят след малко. Трябва да им разкажеш историята си — ха, и самият аз искам да я чуя. След това ще обсъдим какво можем да направим по въпроса.

— Нищо не може да се направи — отвърна равнодушно Делиан. — Тук нито аз, нито ти можем да помогнем — само Ейяларан.

— Сигурно, ако се захванем с всичко едновременно. На мен, естествено, не всичко ми е ясно, но както ти казах, слушах внимателно и имам доста добра представа. Номерът в справянето с големите проблеми е да ги накълцаш на по-малки парчета. Например, добре, аз не мога да спася града. Ако ти си прав, значи дори себе си не мога да спася, нали? Ясно, значи ще умра. Но може да успея да спася жената и момчето ми.

Делиан погледна настрани.

— Надявам се.

— Да, благодаря. Точно това искам: да спася семейството ми. Разговорът с теб е част от онова, което правя, за да получа каквото искам, схващаш ли? Ако някой може да ми даде идея как да спася семейството ми, това си ти.

— Аз, ъъъ… — Делиан се закашля, за да премахне стягането в гърлото си. — Ще направя каквото мога, за да ти помогна, Томи.

— Вярвам ти. И точно затова аз се опитвам да помогна на теб.

Светлината от огъня зад гърба му ограждаше като ореол оредяващата му коса и по лицето му запълзя обрамчена в червено сянка.

Делиан се взря в лицето му, но очите му се бяха изгубили в сянката.

— Да ми помогнеш за какво?

Томи се изкиска.

— Ами това е въпросът, нали? Хей, има още нещо, което научих от Каин — искаш ли да го чуеш?

Делиан сви рамене.

— Ето го — рече Томи. — За човек всъщност само две неща имат значение: какво иска и какво е готов да направи, за да го получи. Всичко останало, за което се преструваме, че е важно — дали си здрав, добре изглеждащ, умен, глупав, почтен, каквото и да е, — са просто подробности.

Той застина неподвижно и Делиан почувства втренчения поглед на очите му, които се криеха в пулсиращата сянка. Протегна пипалата на менталното зрение и установи, че Обвивката на Томи е изпъстрена с яркозелени вихрушки: стегнати спирали, точно като символите, с които Първият народ обикновено бележеше дилин, порталите между световете.

Гласът на Томи прозвуча ниско и напрегнато:

— И така. Какво искаш ти?

Делиан му отговори с безизразен поглед.

— Хайде, де — рече Томи с окуражаващо кимване. — Това е съвсем прост въпрос, нали? Какво искаш ти?

— Аз, ъъъ… мисля, че не разбирам съвсем точно какво ме питаш…

— Естествено, че разбираш.

Делиан поклати безпомощно глава.

— След всичко, което се случи — всичко, което причиних на… на Киър… и „Залагащия пришълец“, на целия град, на… на теб, въпреки че спаси живота ми, — предполагам, че съм… избил всички…

— Виж какво, опитвам се да те науча на нещо. Внимавай, чу ли? Какво искаш?

Делиан придърпа одеялото около врата си и наведе глава.

— Какво очакваш да ти кажа?

— Не това — отвърна през смях Томи, поклащайки глава. — Понякога точно вие, умниците, не можете да го схванете. Добре, слушай сега: искам от теб да вземеш решение. Да направиш избор. Да решиш какво искаш. Мамка му, дори не е нужно да ми го казваш, ако не ти се ще; просто го реши. Преди два часа ми говореше, че искаш да умреш. Наистина ли? Това ли искаш?

Делиан му се усмихна едва-едва.

— Ще ми свърши работа.

Томи отново поклати глава, но този път нямаше нищо весело в жеста и гласа му.

— Не става дума за това какво ще ти свърши работа, а за това какво искаш.

Делиан затвори очи, пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Предполагам, че искам нищо от това да не се е случило. Искам да се събудя и да открия, че всичко е просто лош сън.

— Ммм, съжалявам, човече — отвърна Томи с искрено съжаление. — Не можеш да върнеш звъна в камбаната. Миналото си е минало; единственото, което можеш да промениш, е начинът, по който мислиш за него. Бъдещето, обаче все още не е написано, нали? Преди ми говореше и за справедливост. Какво ще кажеш за това?

— Нали каза, че не вярваш в справедливостта.

Томи повдигна рамене.

— Зависи. Трябва да си малко по-конкретен — да стигнеш до детайлите, Подменени. Не говори за справедливост, кажи: „Онзи, който ми открадна кесията, искам да го затворят“ или „Онзи, който изнасили сестра ми, искам го мъртъв“. В това вече мога да повярвам. Разбираш ли какво ти говоря? Трябва да си конкретен. Слушай, искал ли си някога нещо толкова силно, че си бил готов да дадеш всичко, за да го получиш?

С внезапна, всепоглъщаща, неизразима болка Делиан си помисли: Искам да бъда магьосник от Първия народ.

Докато се взираше в сянката на лицето на Томи, невидима ръка сякаш бе изтрила четвърт век от живота му. Хари Майкълсън помоли да не го забравяш, му каза богинята в спалнята, когато върна Киърандел от прага на смъртта, след което завихри реалността около себе си и пристъпи извън света…

Колко странно се бе изменил животът му през тези години.

— Да — промърмори той в отговор на въпроса на Томи. — Някога, преди много време, желаех нещо толкова силно, че направих някои много лоши неща, за да го получа.

— Какво се случи?

Делиан наведе очи.

— Получих го. Може да се каже. Но не се оказа точно такова, каквото очаквах.

— Винаги става така, а? Това не е причина да се оплакваш. Слушай, не ти ли се е случвало някога да направиш нещо, а нещата да се омажат повече, отколкото си очаквал? Нали знаеш, нещо малко, което се оказва голямо?

— Да — отвърна той и гърлото му се сви от болка при мисълта за мъртвото село в подножието на Божиите зъби — как се промъкваше в сумрака с лък в ръка, как върху езика на мъртвия фей се гърчеха личинки. Откъде би могъл да знае къде ще го отведат тези няколко крачки от покрайнините на селото до центъра му?

Томи поклати глава и се засмя.

— Не — по лицето ти съдя, че това е била грозна история. Мини от другата страна. Намери някоя добра история.

Делиан затвори очи.

— Не знам никакви добри истории.

— Разбира се, че знаеш, лъжлив негоднико. Просто сега не ти изглеждат толкова весели. Помисли.

— Не. Просто… — Той безпомощно поклати глава. — Дори най-хубавото нещо, което ми се е случвало — осиновяването ми, — дори то се оказа ужасно. Ако не бях принц на Митондион, никога нямаше да тръгна на онази експедиция. Никога нямаше да вляза в селото. Никога нямаше да отнеса болестта надолу по реката…

— Ти си принц? — попита Томи, стрелвайки го странично с поглед.

— Странно звучи, нали? Това е… не знам. Не го бях планирал. Предполагам, че просто така се случи.

— Това вече звучи като добра история. Има весели моменти, нали?

— Мислиш ли? — Делиан погледна към одеялото; несъзнателно бе усукал краищата му около юмруците си. Торонел… о, богове, Рони, само ако можеше да си тук сега…

Торонел щеше да знае как да я разкаже с черен хумор. Сухата му ирония щеше да заплете и най-горчивите нишки в красив гоблен; това беше неговата дарба. Рони можеше да изтегли болката от раната от нож. Делиан нямаше такава дарба. Всъщност тази история представяше болезненото безсилие на съществуването. Опитай да се посмееш с това.

Но добряшкият поглед на Томи не потрепна и миг по-късно Делиан въздъхна.

— Финианар — каза той. — Чувал ли си преди тази дума?

Томи помръдна с рамене.

— Това е нещо като кодекс на елфите за гостоприемството, нали? Ъъъ, на първородните, извинявай.

Делиан махна с ръка.

— Това е сложна система от задължения, изключително официална и толкова древна, че се е превърнала в природен закон. В нея са описани подробно всички задължения на домакина към гостите му, на госта към домакините му, на госта, който прави повторна визита, на домакина към госта, който го посещава за втори път, без повторна покана и така нататък, докато не започнеш да се чудиш как така не се объркват на всяка крачка. Аз станах принц на дома Митондион, защото си мислех, че познавам финианар достатъчно добре, за да намеря пролуки в него.

Той си спомни как влезе в Сърцевината, дългата ниска пещера в дъбовото дърво, служеща за тронна зала на Живия дворец; спомни си безкрайните проблясващи редици от благородници на първородните — и шушукането, когато започнаха да обсъждат окъсаните му, изцапани от пътя дрехи, и закачулената фигура на Торонел, който трепереше от дясната му страна, вкопчен в него с двете си ръце.

Той стъпи на малкия равен кръг в пода, наречен Пламъка, който се намираше на десет крачки от Горящия трон; вдигна глава и срещна свирепите ястребови очи на Т’фарел Гарвановия перчем, Краля на здрача. Делиан беше на двайсет и три години и близо една четвърт от живота си бе прекарал в подготовка за този момент.

Нямаше и най-малката представа колко неподготвен беше всъщност.

Гласът на Краля се разнесе от високите, полегати стени на залата, сякаш самият Жив дворец задаваше въпросите, които Гарвановия перчем таеше в сърцето си. А Делиан бе готов с отговорите: историята му бе на изморен пътешественик, който търси гостоприемство само за през нощта, но носи един скромен подарък и моли Краля да го приеме…

— Направих подарък на Краля — рече Делиан, вперил поглед в огъня. — Нещо, ъъъ, което се страхувах, че ще откаже, ако му бъде предложено по обичайния начин, затова… Замаскирах го като подарък от гост, който той е задължен от финианар да приеме. Реакцията му беше… екстравагантна.

— И аз бих я нарекъл такава — изсумтя Томи. — Осиновил те е? Заради един подарък?

— Беше доста добър подарък — призна Делиан. — Върнах му най-малкия му син.

Томи го погледна с присвити очи.

— Бях го срещнал двайсет и пет, може би двайсет и шест години по-рано, докато работех в старото заведение на Киърандел, „Екзотична любов“ — може да се каже, че в онези дни работех твоята работа: бях най-добрия бияч на Киърандел. Не се обиждай.

Томи сви рамене.

— В тукашните бардаци не се виждат често благородници на първородните.

— Обстоятелствата бяха, ъъъ… специални. Няма как да ти обясня.

Специалните обстоятелства бяха, че най-младият син на Краля на здрача беше пристрастен към лакриматис, блед и тресящ се, почти постоянно откъснат от действителността, и изкарваше средствата, необходими за задоволяване на нуждите си, работейки като една от проститутките на Киърандел. Беше прекарал с нея половин век и имаше немалко постоянни клиенти сред почитателите на камшика и клеймото. Беше прочут, легендарен; обслужваше трето поколение клиенти — доведени при него от бащите си, които бяха наследили пристрастията си от своите бащи. Представляваше бездънна бездна от отвращение към себе си, прикрита от непроницаемо, сухо, понякога жестоко остроумие, и беше успял напълно да изтрие миналото си; никой не подозираше истинската му самоличност и дори не се досещаше, че младежът някога бе имал друго лице, различно от маската на проститутка, която представяше пред света.

Но той не можеше да се скрие от прехвърлянето на Делиан.

С изгаряща мъка Делиан си спомни продължилите месеци спорове, които постепенно подкопаха твърдото решение на Торонел никога повече да не се свързва със семейството си. Спомни си — с онази пронизваща яснота, която се запазва за най-горчивите спомени — как Торонел седи върху купчината окървавени сатенени чаршафи, сред пръснатите по пода кожени ремъци, ботуши, нашийници и колани и мачка в ръцете си черна копринена качулка.

— Не мога да се прибера у дома — каза той тогава и от очите му се отрони първо една сълза, после втора и накрая още една. — Никога няма да мога да се прибера. Не разбираш ли? Това… — с едно отчаяно махване на качулката той обхвана пищния декадентски апартамент, „Екзотична любов“, целия живот, който водеше, — това ми харесва. За това ме бива — само за това. Как бих могъл да живея в Митондион? Как да погледна баща ми в очите? Аз съм болен, Делиан. Затова не мога да се прибера у дома. Никога не бих могъл да се прибера, защото съм болен.

А Делиан беше толкова благоразумен, Делиан беше толкова рационален, толкова търпелив и разбиращ… и убедителен…

— Знаех, естествено, че Кралят трябва да ми се отплати — продължи да разказва Делиан на Томи равнодушно, с глас, лишен дори от болка, — но някак си очаквах ответният подарък да представлява бърз ритник в задника, докато вървя към изхода. От разказите на Торонел излизаше, че той не е добре дошъл в двора от триста години. Цялата идея беше да приклещим Гарвановия перчем в ъгъла, за да го принудим да приеме Рони у дома, независимо дали го иска, или не. Онова, което не знаехме, бе, че скандалът, който бе съсипал живота на Рони, бе отшумял още преди векове; от десетилетия Гарвановия перчем търсеше предлог да отмени наказанието.

— И така — рече Томи, — това е доста добра история, нали? С щастлив край.

— Да — отвърна Делиан. — Ако свършваше дотук. Но проблемът е, че това е истинска история. — Той затвори очи. — Всички истински истории завършват със смърт.

Макар Делиан да виждаше в спомена си сцената толкова ясно, сякаш бе сътворена лично от него Фантазия, той не чуваше гласовете, приветствените викове, които се надигнаха от насъбралите се благородници, когато Торонел беше свалил качулката и се беше показал на баща си. Споменът беше напълно беззвучен както посланието от съобщителния жезъл на Киърандел.

Съобщителният жезъл му беше показал края на пътя, който бе следвал в продължение на двайсет и пет години, от първите дни след напускането на Анхана, когато носеше Торонел в прегръдките си, докато младежът се потеше, трепереше и повръщаше, пречиствайки организма си от лакриматиса. Беше му показал края на продължилата месеци и години изпълнена с болка връзка с този изключително нещастен фей; той нямаше какво друго да предложи на Торонел освен разбиране и приятелство, на които Торонел бе отвърнал с толкова предана вярност, която бе станала пословична в двора. Никой не смееше да каже и една дума срещу Делиан, ако тя можеше да достигне до ушите на Торонел. В продължение на четвърт век те бяха неразделни; Делиан и Торонел се беше превърнало в една дума.

— И ето истинския край на историята — рече бавно Делиан. — Тъй като познавах Киърандел от едно време, аз дойдох тук. И пренесох болестта ми в „Залагащия пришълец“. И защото бях най-добрият му приятел, негов брат, Торонел се зарази от мен и отнесе болестта в Митондион. Истинският край на историята е, че Тъп е мъртва и Пишу, и всички останали. — Той се загледа мрачно в огъня. — И цялото ми семейство.

— Твоето семейство?

— Да. Ние двамата с Рони изтрихме от лицето на земята целия кралски род на Първия народ. — Той улови погледа на Томи, предизвиквайки го да отговори. — На това щастлив край ли му викаш?

Томи го стрелна с поглед.

— Без майтап? Целия дом Митондион? Сигурен ли си?

— Така смята Киърандел. Като че ли това ни казва съобщителният жезъл — отвърна съкрушено Делиан. — Мога само да се моля да греша.

— Е, гръм да ме удари — рече той, поклащайки глава. — И на това ако не му се вика яка работа.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Томи разпери ръце.

— Може и да греша — отвърна той. — Не съм експерт по тия елфски истории.

— Експерт по какви истории?

Томи се накани да каже нещо, спря, после започна отново; почеса се по оредяващата коса, намръщи се и няколко пъти се прокашля. Най-накрая успя да изрече:

— Ами, това… — Начумери се, сякаш искаше да каже: „Не е нужно да обясняваш колко глупаво звучи.“ — Това не те ли прави нещо като крал на елфите?

Делиан гледаше безизразно.

Томи помръдна с рамене.

— Хей, както ти казах, не съм експерт.

Гласът на Делиан прозвуча толкова зашеметено и тихо, че думите едва се чуха през пропукването на огъня.

— О! — рече той. — О, господи!