Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (93)

4.

Делиан се въртеше в мрежата, докато се блъскаше в гърба на огрето по пътя към бялата стая; скоро схванатият му врат се раздвижи достатъчно, че да може да говори.

— Не можеш да го направиш — каза той.

— Мога и още как — отвърна добродушно огрето. — Зат’ва си нося ей туй. — Той тупна леко с боздугана Делиан през мрежата, обикновено приятелско потупване, при което няколко от шиповете се забиха в подутите мускули на недоизцеленото му бедро. — Виждаш ли? Лесно.

Делиан прехапа устните си, докато не усети вкуса на кръв. Развиващата се в бедрото инфекция го бе направила адски чувствително; потупването с боздугана му бе причинило повече болка, отколкото първоначалното счупване.

— Не, ти не разбираш — рече той, щом се убеди, че може да контролира гласа си. — Убий ме, ако искаш. Но не можеш да хвърлиш тялото ми в реката. Попадне ли в реката, само Ейяларан знае докъде ще се разпростре заразата — може да убие хиляди, преди лекарството на богинята да достигне дотук.

— Какво, да не мислиш, че вече не е плъзнало в реката? — каза грозният човек, който крачеше до огрето, пъхнал палци в колана си. — Не съм лечител, но чувам разни неща. Винаги внимавам, такъв съм си. Стигнах до извода, че след като си я предал на хора, те вече са мъртви, а повечето умрели рано или късно се озовават в реката.

— Да — отвърна тихо Делиан. Болката в гърдите го задушаваше. — Да, прав си. Не се замислих върху това.

— Не знам нищо за тая болезз — рече огрето. — Киър каззва да ти строша главата, азз я троша. Тя каззва да те хвърля в реката, азз те хвърлям. Лесна работа.

— Да, нашият Руго гледа просто на нещата, а? — Човекът се наведе зад широкия гръб на огрето и се ухили печално на Делиан. — Чак да те накара да му завидиш, нали? Някога искало ли ти се е животът ти да е толкова прост?

Очите на Делиан се затвориха, скривайки мъката му.

— Дълго време смятах, че е такъв.

— Защото не си обръщал внимание на онова, което се случва — рече тъжно човекът.

Бялата стая се оказа малкото помещение с кафеникави петна по стените, в което го бяха оковали за стол при пристигането му. Огрето го стовари на пода, изтъркулвайки го от мрежата. Делиан остана да лежи на мястото си, вперил поглед в тавана, който също беше оплескан с кафеникави петна — пръски, изхвърчаващи от боздуган, когато се засилваш за следващ удар. С периферното си зрение едва успяваше да види очертанията на Обвивките на огрето и човека, но стаята бе отрязана от Потока. Съпротивата беше невъзможна.

Не че имаше желание да се съпротивлява.

Това, че щяха да го екзекутират точно в тази стая, Делиан възприе като проява на иронична симетрия, което носеше някаква поетичност.

Огрето пусна огромния си боздуган, оставяйки го да виси на кожения ремък през китката му, докато внимателно измъкваше и сгъваше сребърната мрежа; очевидно бе достатъчно скъпа, за да не рискува да я повреди, докато троши черепа на Делиан. Огрето положи сгънатата мрежа върху седалката на завинтения за пода стол в средата на стаята, след което отново сграбчи дръжката на боздугана и зае позиция за убиване.

Делиан се замисли за миг дали ще види проблясък на светлина, когато го ударят, или проблясъкът при удар е просто продукт на паметта — нещо, което в момента не се вижда, но си го спомняш, когато се свестиш, — един вид невронна реакция, която прикрива бъркотията, създадена от удара. Изпитваше някакво абстрактно любопитство; тъй като нямаше да се свести, можеше само да предполага как ще изглежда самият момент на удара. Незнайно защо това му се струваше важно.

Поне толкова важно, колкото всичко останало, за което се замисляш миг, преди да умреш.

Боздуганът се издигна във въздуха и човекът каза:

— Хей, Руго, задръж за секунда, става ли? Не съм сигурен, че одобрявам това.

Боздуганът застина във въздуха и огрето каза:

— А?

— Промених си мнението — отвърна човекът, повдигайки рамене. — Дай да не го убиваме.

— Но Киър казза…

— Не е нужно да правиш всичко, което ти казва Киър, нали?

— Но тя е шефът… — промърмори огрето.

— И какво от това?

Огрето отпусна боздугана и се намръщи, докато предъвкваше непознатата концепция.

— Не разбирам — реши се да каже най-накрая то.

Човекът отново сви рамене, този път смутено.

— Не знам дали ще успея да ти го обясня точно. Значи стигнах до следния извод: ако този тип е казал на Киър и всички останали истината за богинята, тогава Палас Рил ще се върне тук до ден-два, за да оправи нещата, и всичко ще бъде наред, разбираш ли? А ако греши за богинята, тогава всички скоро ще умрем — и Киър сигурно ще е първа. Така че едва ли ще й пука дали ще стане, така или иначе, нито пък на нас. Затова си помислих, защо да го убиваме?

— ’Щото Киър заповяда — настоя огрето.

Човекът го изгледа скептично и доста притеснено.

— Ти не разбираш — рече Делиан, облизвайки устните си. — Аз съм носителят…

— Да, добре — прекъсна го човекът. — Голяма работа. Щом го предаваш на хората, значи аз вече съм го пипнал, нали?

— Не го прави заради мен…

— Кой казва, че го правя заради теб?

— Никога не съм заявявал, че искам да живея.

— Никой не те е питал. Ако искаш да умреш, можеш да го направиш и без наша помощ.

— Киър ще се ядоса — обади се неуверено Руго. — Много ще се ядоса.

— Не е нужно да узнава. — Човекът разпери ръце. — ’Айде, де, Руго. Ще го пуснем, а на нея ще кажем, че сме го хвърлили в реката. К’во ще кажеш?

Руго се намръщи, сякаш всичкото това мислене му причиняваше адско главоболие. Най-накрая поклати огромната си глава.

— Не. Киър е шефът. Правим каквото ни е казала. — Той отново вдигна боздугана, а човекът прескочи Делиан и го издърпа настрани.

— Не го прави, Руго.

— Ооо, стига, де — рече умолително огрето. — Ще ни докараш неприятности…

— Няма; ти ще ни докараш неприятности, ако ме изпееш на Киър. Нещо, което тя не знае, не може да ни навреди. — Човекът обърна гръб на Руго и подаде ръка на Делиан. — ’Айде, ставай. Махаме се оттук.

Делиан смаяно пое подадената му ръка; тя беше топла и суха, и много, много силна. Човекът го изправи на крака очевидно без много усилия.

— Може и твоята глава да пръсна — изрече зловещо огрето; то пристъпи напред, извисявайки се над човека. Кръглите му жълти очи гледаха надолу към него през рамката от криви бивни.

Човекът погледна през рамо към партньора си.

— Колко време работим заедно? Наистина ли искаш да ми пръснеш черепа? Що за приятел си ти?

— Но… но… ’айде, де, остави ме да го убия. Моля?

— Не. Вече реших. Извинявай, Руго. Май ще трябва да убиеш и мен. — Човекът внимателно завъртя Делиан и леко го побутна към вратата, без да изостава от него.

— Мога да извикам още стражи — рече Руго, озарен от внезапно вдъхновение.

— И какво ще им кажеш? Как ще им обясниш, че не си успял сам да се погрижиш за това? — Човекът отвори вратата. — Ние си тръгваме, Руго. Можеш да дойдеш с нас, ако искаш.

Делиан не чу отговора на огрето — човекът го избута през вратата и го поведе по коридорите на „Залагащия пришълец“ към тясна врата, през която се излизаше на тъмна алея. От небето на лениви струйки като пикня на стари пияници се лееше дъждец. Човекът излезе и кимна с глава на Делиан да го последва.

— ’Айде. Гладен ли си? Да идем да си намерим нещо за ядене.