Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (113)

1.

Ейвъри Шанкс избърса кръвта от разкъсаната си долна устна и гледайки внучката си, се замисли за фундаменталната непредсказуемост на битието.

Това беше непривично занимание за нея и тя го намираше едновременно неприятно и сложно. Винаги се бе смятала за човек на действието, а не на размишленията; който действа, той решава. Ефикасен принцип.

Но сега, съвсем неочаквано, реалността я беше заварила неподготвена и я беше повалила; притисната беше към пода от сила, надхвърляща способността й да се съпротивлява. Тази сила нехаеше за облика на безмилостна решителност, който Ейвъри сама си бе създала; тази сила ограничаваше способността й да взима решения до една тясна област около крепостните стени на сърцето й. Ейвъри — която цял живот бе използвала само заповедни изречения — беше принудена да признае съществуването на условното наклонение.

Може би обичаше това дете.

Малцина от познаващите Ейвъри Шанкс биха повярвали, че тя изобщо е способна на подобно чувство. Ако я попитаха, тя самата би отрекла. За нея любовта беше не толкова чувство, колкото натиск: физическа потребност, стискаща сърцето, дробовете, цялото тяло и наказваща я безмилостно. Когато от време на време злоупотребеше със сънотворни и алкохол и стигнеше до халюцинации, тя си представяше тази любов като застанало зад рамото й чудовище, което е пуснало пипалата си в гръдния й кош направо през кожата; противното му вкопчване я кара да се мята ту на една, ту на друга страна, принуждавайки я да взима глупави решения и да извършва нелепи действия, а понякога просто причинява страдание. Така виждаше любовта Ейвъри Шанкс.

Тя беше обичала Карл.

Седемте години на жестоко самоотричане отнеха на чудовището, измъчващо я от деня на смъртта на Карл, властта над нея до такава степен, че то вече можеше само от време на време да причинява внезапна болка. Ала сега, когато гледаше внучката си, в корема на Ейвъри Шанкс се трупаше страх. Чудовището може би се връщаше.

И беше в облика на дете, което тя беше видяла за пръв път преди седмица.

— Фейт — изрече строго тя, докато ръката с плаха нежност се приближаваше към светложълтите коси на момичето — същите като косите на Карл на нейната възраст. — Фейт, трябва да лежиш мирно. Лежи мирно заради гран маман, става ли?

В отговор момичето постепенно се успокои, напрежението напусна тялото му с потреперване, сякаш се отпуска опънатото стоманено въже на мост; вече от два дни почти не беше проговаряло, и очите му оставаха пусти като лятното небе.

Стените, таванът и подът на стаята бяха покрити с мека и еластична бяла пластмаса. Чрез „Петрокал“, компанията, преминала във владение на рода Шанкс благодарение на брака на Ейвъри с бащата на децата й, покойния Карлтън Норууд, „Синтек“ беше сключил договор за облицоване на затворническите килии на Социалната полиция, така че облицоването на тази стая в бостънския дом на Ейвъри се беше оказало бързо и относително евтино. На едната стена имаше екран, по-широк от разперените ръце на Фейт, но сега той беше със сменени настройки и на него се виждаше пулсиращ електронен сняг, а от скритите колони съскаше бял шум.

От неделя сутринта тази стая беше единственото място, където Фейт можеше да отвори очи, без да изкрещи.

Техникът кимна с благодарност на Ейвъри и вдигна металната диадема със стърчащи от нея тънки, едва видими нишки на невралните сонди.

— Добре, Бизнесмен. Ще пробваме ли отново?

Ейвъри въздъхна.

— Да, но за последен път. — Тя погали момичето по рамото и стисна здраво китката му. — Фейт, лежи мирно. Няма да те боли, обещавам.

От неделята насам на детето му бяха направени десетки неврологични тестове — бяха записали всеки показател, който може да се установи под упойка. И не намериха нито едно отклонение. Професионалист Либерман, личният лекар на Ейвъри, самодоволно беше заключил: „Хронична идиопатична кататония.“ Когато Ейвъри беше открила в речника, че това всъщност означава „не може да се движи и не може да говори, но не се знае защо“, тя моментално уволни медика.

Следващият лекар, който прегледа Фейт, също не откри органични причини за това поведение и предположи, че детето има някакъв вид нервно разстройство. В отговор Ейвъри процеди през стиснатите си зъби, че не й е нужен неврохирург с тарифа сто марки на час, за да съобрази, че ако при детето се редуват периоди на кататония с гърчове, причината може да е нервно разстройство.

Най-накрая, отчаяна, Ейвъри реши да свърже мозъка на детето с решетка от неврални сонди, действащи като невграден вариант на мислопредавател. Струваше й се, че ако може да види онова, което вижда Фейт, да усети това, който чувства Фейт, тя би могла да разбере какво точно причинява на детето такива страдания.

Тя се боеше, че вече знае отговора. Невралните сонди бяха последният й, отчаян опит да се увери, че греши.

Въпреки че Фейт беше под въздействието на мощен транквилант, слагането на сондите я доведе до конвулсивни гърчове. Опитаха да го направят с предварително поставяне под упойка, но когато момичето дойдеше на себе си, гърчовете се подновяваха. Всякакви опити Фейт да бъде задържана по друг начин, освен чрез докосване от баба си, водеха до същия резултат.

Така че щяха да проведат последния опит с успокояване на момичето само чрез докосване и говорене от страна на Ейвъри Шанкс. Тя държеше момичето за китката и му шепнеше неловко в ухото със сухите си устни:

— Шшт, Фейт. Никой няма да те нарани. Гран маман е тук и всичко ще бъде наред.

Ако не се получеше, в края на краищата щеше да се наложи да се обърне за помощ към Тан’елкот. Ейвъри се намръщи, стискайки устните си в тънка линия. Вече си беше дала дума, че преди това ще изпробва всички други възможности. Тя беше гледала записа на „Заради любовта на Палас Рил“ твърде много пъти; много добре знаеше, че не може да се довери на бившия император.

Ни най-малко.

Техникът се опита за пореден път да спусне диадемата върху главата на момичето и Ейвъри хвана по-здраво китките му. Предишният пристъп на гърчове се беше оказал толкова силен, че детето беше започнало да размахва и лявата си ръка, преди това неподвижна, както и краката, и това неочаквано движение беше докарало на Ейвъри цепнатата долна устна.

След връщането си в Бостън в събота следобед Ейвъри беше посветила остатъка от деня на неотложните си задачи: уреждане на интернат и гувернантка, изваждането на съдебно нареждане, даващо й правото да използва дрехите, играчките и всички останали вещи на Фейт в дома на Майкълсън. В имението Шанкс се стече и поток от продавачи с купчини дрехи и аксесоари, подходящи за млада дама от кастата на Бизнесмените, тръгваща на училище. Тя прекара с Фейт през този ден може би повече време, отколкото беше необходимо; установи, че компанията на момичето й доставя неочаквано удоволствие. Нейното послушание, което не преминаваше в покорство, ясният й и спокоен поглед, ведрото приемане на всяка дума на Ейвъри, съчетаващи се с увереност в себе си и безстрашие — до последната подробност, мислеше си Ейвъри с тъга, това беше точно детето, което тя би трябвало да има.

Вместо това съдбата й беше подарил трима озлобени слабаци: синове, които се тормозеха взаимно — и тормозеха нея — със злословия и предателства, докато пред нея сервилничеха, за да спечелят благоразположението й. Дори Карл, нейният скъпоценен, златен Карл, най-младият и най-умният от синовете й, не заслужаваше напълно името Шанкс. О, той се беше доближил до тази чест по-близо от братята си безспорно; нарушавайки ясно изразената й воля и постъпвайки в Консерваторията на Студията, за да започне кариера на Актьор, той единствен от децата й беше проявил някакъв характер.

Но тя можеше да вини за всичко това само себе си: не си беше намерила подходящ съпруг. „Петрокал“, компанията на мъжа й, беше успяла да скрие финансовите си проблеми до момента, в който брачната церемония не я беше поставила под егидата на империята Шанкс. Ако Ейвъри беше знаела истинското състояние на компанията, никога не би се омъжила за него. Силата на една корпорация зависи от силата на нечий характер.

Но докато гледаше Фейт, тя се питаше дали не е очаквала твърде много от Карл; може би стоманеният характер на истинските Шанкс се предаваше през поколение? Може би истинският наследник на рода Шанкс, когото светът очакваше, беше това златокосо момиче?

Това беше възмутително романтична фантазия — от типа на розовите мечти, за които всеки от синовете й би получил в най-добрия случай сурово мъмрене, но тя определено не беше невъзможна, и самата мисъл за това беше опияняваща. Въпреки мрачния тон на скорошния си разговор с Тан’елкот, в събота вечерта Ейвъри Шанкс се оказа опасно близо до това да се почувства щастлива.

Но в неделя сутринта…

Хари, Хари, боли ме. Трябва да ми помогнеш. Хари, Хари, моля те…

И невинната романтична мечта, в която Ейвъри Шанкс си беше позволила да повярва за кратко, в този миг изпепели сърцето й. А под тлеещите му въглени се таеше осъзнаването, че тази нова рана върху бъдещето на рода Шанкс по някакъв начин е нанесена от Майкълсън.

Момичето беше прекарало остатъка от деня на успокоителни; когато дойдеше на себе си, отново започваха писъците и гърчовете. Доктор Либерман предположи, че гърчовете се пораждат от внезапни стимули: всякакъв вид шум или движение, или докосване. Оставена в тъмна и тиха стая, момичето се държеше почти спокойно — но Ейвъри не можеше да допусне това. В детството си тя самата беше заключвана така в килера — обичайното наказание, налагано от баща й за непослушание. Ейвъри се смяташе за добросърдечна и при възпитаването на собствените си деца беше заменила килера с кожения колан.

По-късно вечерта, когато се канеше да си легне, Ейвъри установи, че постоянно си мисли за детето — не можеше да се освободи от натрапливо преследващата я картина на хлипащата в мрака Фейт. Двата коктейла, двойната доза теравил и дори продължителният атлетичен секс с Лекси, настоящото й жиголо, докато тя изчакваше теравилът да подейства с химически масаж на напрегнатите й нерви, не успяха да заглушат въображаемите тихи хлипове.

Дори и момичето наистина да плачеше, Ейвъри нямаше никакви причини да се безпокои и тя неведнъж си напомни това в течение на дългия и мъчителен ден. Макар и да беше дъщеря на Карл, детето беше от полза преди всичко като оръжие срещу Майкълсън. Мозъкът на Фейт беше увреден, вероятно необратимо, от възпитанието й в тази перверзна пародия на истинско семейно огнище. Ако се наложеше момичето да преживее живота си под постоянна наркоза, това нямаше да е нещо фатално.

Тя отказваше да си признае, че се е привързала към детето. Беше научила много отдавна, че жертването на собствените чувства е само част от цената, която трябва да се плати за принадлежността към кастата на Бизнесмените. Но отекващото в съзнанието й ехо от въображаемото детско хлипане не й позволяваше да заспи.

Най-накрая, след като въздъхна и мислено си отбеляза да мине на друг вид сънотворни, тя се измъкна от мускулестите обятия на Лекси, облече копринения си халат ръчна изработка и се спусна по стълбите, за да вземе очилата за нощно виждане от офиса на охраната на първия етаж. След като изключи осветлението в коридора, тя открехна вратата на тъмната стая на Фейт и установи, че момичето спокойно спи. Както и медицинската сестра — вдигнала очилата си на челото си, тя се беше отпуснала в креслото. Стаята миришеше на урина.

Момичето се беше напикало в леглото.

Ейвъри прекоси стаята в три крачки и с всичка сила зашлеви звучно спящата медицинска сестра, като едва не й откачи челюстта. Шамарът беше последван от яростен поток от ругатни, изразяващи провала на медицинската сестра като Занаятчия и като човешко същество и завършващи с религиозен съвет: че тя трябва да падне на колене и да се моли пламенно да има все още работа на другия ден.

Разбира се, цялата тази непристойна суматоха разбуди детето, което отново започна да пищи, и когато сестрата трескаво запали осветлението и се зае да измъкне Фейт от плетеницата от мокри чаршафи, детето започна да вие и да се бори, и да драска като паникьосана котка и когато все пак се изтръгна от ръцете на медицинската сестра, се хвърли в другия край на стаята…

Където се вкопчи в краката на Ейвъри Шанкс и повече не ги пусна.

Ейвъри така се смая, че не можеше да направи нищо друго, освен на свой ред да се вкопчи в рамото на момичето, стараейки се да не падне. Затворила очи и притисната към хълбока на Ейвъри, Фейт вече не толкова пищеше, колкото хлипаше тихичко и тънките струни на мускулите на ръцете и краката й леко започнаха да се отпускат, и тя каза първите си думи от закуската насам — със слаб, едва доловим шепот:

— Съжалявам, гран маман, съжалявам…

— Шшт, Фейт, шшт — промърмори Ейвъри неловко с вцепенените си устни. Може би не трябваше да смесва алкохола със сънотворните — неочаквано се усети обляна от сълзи. — Всичко е наред, момиче, всичко е наред.

— Само дето тук е толкова пусто…

Сълзите на момичето се просмукваха през копринения халат и докосваха старата й кожа, топли като целувки. Халатът й, естествено, беше съсипан непоправимо, но Ейвъри не можеше да се застави да отблъсне момичето; тя можеше само да стои, да прегръща Фейт и да хапе долната си устна, за да може болката да прогони сълзите.

По времето, когато чаршафите бяха сменени, а Фейт — измита и преоблечена, стана ясно, че детето се успокоява само в присъствието на Ейвъри. През следващите няколко дни — докато Ейвъри хранеше Фейт, къпеше я и сменяше пелените й като на бебе — Фейт понякога започваше да мърмори несвързано, разкривайки смътни, неясни картини от въображаемата реалност, в която се беше оттеглило съзнанието й, а понякога даже отронваше усмивка — нещо по-рядко и по-ценно в този дом, отколкото диамант.

Тези постоянни грижи бяха тежко бреме за Ейвъри — те драстично й пречеха да управлява бизнеса на „Синтек“, тъй като сега можеше да работи само спорадично, през мрежата. Но тя нито веднъж не обвини за това детето; Фейт се нуждаеше от нея, зависеше от нея, както никой не бе зависил по-рано. Ейвъри беше оставяла собствените си синове да бъдат възпитавани от гувернантки и възпитатели в интернати, но тя не можеше да се отърве от Фейт по същия начин. Никой друг не би могъл да й помогне.

Заниманията с детето бяха изтощителни — както физически, така и емоционално. Заради тях се отказа дори от сексуалната гимнастика с Лекси — едната вечер, когато тя рухна в завивките, миришейки на антисептичния сапун, с който беше къпала Фейт след поредното изпускане на момичето в леглото, той отправи някаква детинска забележка относно това как Ейвъри е загубила интерес към правенето на любов.

— Всичко е заради това дете — рече той капризно. — Това създание от ниска каста те превръща в бабичка.

Тя погледна ръцете си, после тавана, най-накрая прехвърли поглед върху загорялото, хирургически изваяно лице на любовника си.

— Лекси, уморих се от теб — каза тя. — Прибирай се вкъщи.

Лицето му придоби суровото изражение, с което беше свикнал да изразява недоволството си.

— Добре — рече той. — Ще бъда в стаята си.

— Само докато събереш куфарите си. — Тя покри очите си с длан, за да не зяпа великолепната му физика. — Уволнен си. Ще приведа неустойката по сметката ти.

— Ти не мож…

— Мога.

Той спря на вратата, явно позирайки, и Ейвъри не се сдържа и все пак му хвърли прощален поглед. Той наистина беше великолепно животно.

— Ще ти липсвам — предупреди я той. — Ще си мислиш за всичко, което сме правили заедно, и ще съжаляваш.

Ейвъри въздъхна.

— Никога не съжалявам за нищо. Събирай си багажа.

— Но ти ме обичаш…

— Ако все още си тук, когато се събудя, ще те застрелям.

И така се приключи — по този начин й се отвори повече свободно време за Фейт.

Тя имаше достатъчно интелектуална честност, за да си признае, че не би вложила толкова усилия нито за един от синовете си; но тя оправдаваше пред себе си тези усилия, като си казваше, че всичко това е временно, че радикалната смяна на обстановката е подействала на Фейт разтърсващо, че лекарите ще намерят лекарство или състоянието на детето ще се подобри от само себе си след някой друг ден.

Нямаше за какво да се тревожи.

… Когато техникът намести металната диадема върху главата на Фейт и момичето отново започна да се гърчи и да издава гърлени звуци, светлината в стаята странно се промени. Голите бели стени придобиха странен прасковен оттенък: леко топъл, леко златист, леко слънчев. Съвсем различен от обичайния студен блясък на флуоресцентните лампи.

Белият шум на прибоя от високоговорителите утихна очакващо. Ейвъри едва не се дръпна, но се застави бавно да се обърне към екрана; по някакъв начин отново беше станала десетгодишна, уплашена от внезапен шамар от баща си.

— Бизнесмен Шанкс. Колко се радвам да ви видя.

Гласът беше бездушен и механичен като от древен гласов синтезатор. От екрана я гледаше съсухрено лице, подобно на опънат върху череп пергамент; костите му изпъкваха, а устните, наподобяващи разрез в суров черен дроб, се отвориха, излагайки на показ кафяви зъби.

Ейвъри се извъртя цялата към екрана.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита тя властно. — Откъде имате този код?

— Това зад вас сигурно е Фейт, а? Отлично!

Ейвъри бързо пристъпи към клавиатурата, за да натисне бутона за изключване.

Черепът й се усмихваше от екрана.

Тя натисна клавиша отново и отново, после го удари с юмрук. Стоновете на Фейт ставаха все по-силни и настойчиви.

— Откъде имате този код! — изръмжа тя. Как изобщо някой би могъл да го знае? Терминалът функционираше само от ден — самата Ейвъри не знаеше кода си! И как този човек можеше да отмени командата за изключване? Тя стисна юмрук, сякаш искаше да удари самия екран.

— Оскърбен съм, че не ме познахте, Бизнесмен. Оскърбен и разочарован. Аз съм Артуро Колбърг.

Юмрукът и безсилно се разтвори, както и устата й.

— Как…?

— Благодаря, че наглеждахте Фейт вместо нас. Но й е време да тръгва.

— Да тръгва? Не можете…

— Напротив — отсече Колбърг и на екрана отново заваля електронен сняг.

Стоновете на Фейт преминаха в ридание. Техникът стоеше до нея, стискайки в ръка безполезната диадема. Ейвъри се беше вторачила в празния екран, стискайки зъби.

Чу се нерешително почукване на вратата и икономът й каза:

— Бизнесмен?

— Махай се.

— Бизнесмен, дойде Социалната полиция. Казват, че са тук за младата господарка.

Ейвъри наведе глава.

Зад нея Фейт започна да пищи.