Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (200)

5.

Орбек минава през арката в дъното на Залата, следван от шумна тълпа нехора. Сочи коридора с бивните си и ми кимва.

— Спокойно — заявявам гръмко аз. — Оставете ги да влязат.

Нехората нахлуват в залата: вълна от безумие, увенчана със стичащата се от устата им пяна. Повечето от тях вече са погълнати до такава степен от лудостта, че тя играе по нервите им, принуждава ги да се тресат и да куцат, да залитат и да се гърчат спазматично. Това, че още не са се обърнали един срещу друг, е свидетелство за авторитета на Киърандел; тя успява по някакъв начин да ги сплоти, да насочи породената от ХРВП лудост извън групата им: срещу Империята. Срещу хората.

Срещу мен.

И те миришат: разнасят вонята на гнило месо и вкиснала урина, на неумити мишници и гнили зъби. Тя ги изпреварва, мазна вълна, която нахлува в Залата на правосъдието, изпълва я и се стоварва върху главите ни. Можем да се удавим в тая воня като плъхове във варел с дъждовна вода.

Миришат като татко.

Преди две седмици само вонята щеше да е достатъчна, за да ме откаже.

Странно как се променят нещата.

Навеждам се надясно, за да погледна към Крис, който седи в Креслото на Наместника, едно стъпало по-горе и вляво от мястото, където се намира Рейт.

— Време е за шоу.

Той не отговаря. Само лекото повдигане на гърдите му показва, че все още е жив.

— Хей — промърморвам аз. — Хайде, Крис. Купонът започва.

Очите му се отварят бавно и той се усмихва едва-едва.

— Как си?

В гласа му се долавя призрачната хладност на менталното зрение.

— По-добре. Много по-добре, Хари. Тук горе… — лекото махване обхваща целия свят извън донжона — … мога да тегля от Потока, за да потуша треската. Благодаря… ти… че ме измъкна оттам.

— Как е кракът?

— Боли — признава той с тъжно повдигане на раменете, но продължава да се усмихва. — Но само вътре, в костта, където винаги си е боляло. Месото над нея… ами…

Представям си го. Грозна картина.

— Можеш ли да го оправиш?

— Нали виждаш тук… — Ръката му се отпуска върху подгизналия от гной парцал, който служи за превръзка на зейналата гнойна рана на бедрото му — … резултата от лечителските ми умения.

— Вземи се в ръце. Искам те в ясно съзнание. Без теб нищо няма да се получи.

— Честно казано, Хари… — той кашля и разперва ръце в жест на извинение, — не мога да си представя как ще се получи с мен. Дори не си ми казал какво искаш да направя…

— Вече е късно за спорове — казвам му аз, защото към нас се приближава Киърандел, носена като сноп съчки в гигантските ръце на едно огре. Тя е гола, изтощена, гладна, покрита с мръсотия. Косата й, нейният отличителен знак, онази пищна платинена коса, се е превърнала в оплетени проскубани кичури като на анимационна вещица; те са залепнали мазни и влажни по бузите й. В очите й, които приличат на потъмнели монети, смътно проблясва предпазливост. Тя не е предполагала, че ще я чакам тук, а в нейния свят не съществува такова нещо като приятна изненада.

Забелязвам, че погледът й попада върху повода, който се простира от облегалката на Абаносовия трон към затворническата каишка, и виждам как потрепва, примигва и поднася треперещата си кльощава ръка към очите, за да провери дали не може да изтрие образа на Тоа Сител, прикован към стола ми като куче. Цялото й тяло започва да се тресе.

Това е добър признак: разумът все още не я е напуснал. Достатъчно е нормална, за да се паникьоса от окръжаващото я безумие.

По петите на огрето върви Величеството с вързани зад гърба ръце; подтиква го една самка огрило, чийто врат е по-дебел от бедрото ми. По брадичката му е засъхнала кръв. Очите му са опулени и устните му произнасят беззвучно: Каин. А стига, бе!

Приветствам го с бърз поглед и присвивам очи в лека усмивка, предназначена за Киърандел.

— Заповядай, седни, Киър — казвам аз. — Нека хората ти се чувстват като у дома си.

Тя се изцъкля, сякаш съм я ударил с тояга.

— Каин… — прохриптява гласът й сред всеобщия тропот и мърморене. — Не знам… как успя… защо… Не разбирам!

— Не е чак толкова сложно — отвръщам аз. — Трябва да свърша малко работа в Анхана, а това няма как да стане, ако всеки път, когато се окажа с гръб към теб, ти се опитваш да забиеш нож в него. Трябва да постигнем разбирателство.

Мога да чета по устните й.

— Ти знаеш? — ахва тя. — Знаеш, че съм дошла да те убия?

— Дойде в донжона, за да ме убиеш. Тук? Тук си, защото аз те поканих.

— Аз… аз не…

— Виж какво, нещата са прости — казвам аз. — Всички сме тук. Разполагаме с около половин час, за да се споразумеем. Преди някой да напусне тази зала, двамата с теб трябва да сме на една и съща страна. — Аз не мога да усетя Социалната полиция, която приближава града — не и по начина, по който ги усеща Рейт, — но знам, че са тук и с всяка изминала минута се приближават все повече. Половин час може да се окаже доста оптимистично предположение.

— Ти… Искаш от мен да се присъединя към теб?

— Да искам? Друг път. Ние се нуждаем от теб. Нуждаем се от хората ти. Готов съм да падна на колене и да те моля, но сигурно си чула, че напоследък краката не ме държат.

— И смяташ, че ще приема? Нима си толкова наивен? — Гласът й е изгубил дрезгавостта си и на нейно място се е появило странно краткотрайно ехо, сякаш тя говори в главата ми. Киърандел бързо си възвръща самообладанието и оглежда презрително залата. — Това ще ме направи съучастник в престъпленията ти.

— Дай да не започваме за престъпленията ми, а?

— Затова ли ме доведе тук? — пита тя с леден тон. — За да защитя невинността ти?

— Майната й на невинността ми. — Започвам да губя търпение; и без това го нямам в излишък. — Готова ли си да изслушаш срещу какво ще бъдем принудени да се изправим? Да или не? Това е единственото, което искам от теб за момента. Да или не, или млъквай и се бий.

— Не мисля, че можеш да ме уплашиш, Каин. Знам какво си ти. Убиец. Лъжец. Актир.

Чувствам как вратът ми постепенно се налива с кръв.

— И след като сме започнали с епитетите, защо не опиташ предателка за себе си, огризка нещастна?

Нехората, които са пристигнали заедно с нея, отвръщат с предупредително ръмжене.

— Какво имаш предвид?

— Измяна — отвръщам аз. — Твоята измяна.

Ръмженето се засилва, но този неин странен глас успява да го надвика без усилие.

— Точно тази дума ли искаш да използваш, Каин? Когато самият ти си вързал като куче Наместника на Империята?

Свивам рамене.

— Той не е моят крал. От друга страна… — Кимвам към Крис, който седи в Креслото на Наместника; той се ококорва ужасено и произнася само с устни: Хари, недей! — … Делиан тук е твоят.

— Сигурно се шегуваш.

— Да, това съм аз: големият шегаджия. Малко смях ще ни дойде добре. Хайде, разкажи на всички как се опита да убиеш Митондион.

Предупредителното бучене сред нехората се засилва, но то е посрещнато от яростното хладно ръмжене на моите момчета, хора и нехора: Крис е доста популярен тип. Негласът на Киърандел се извисява над надигащия се гняв.

— Той не е никакъв крал. Той е гаден жесток актир — също като теб!

— Да. И какво от това? Той също е и най-младият син на Краля на здрача и ти го знаеш много добре, мамка му. И тогава си го знаела. Била си наясно, че той е последният Митондион, и въпреки това си заповядала да бъде убит.

— Той дори не е първороден — ръмжи тя. — Той е предрешен човек!

— Пак не си го разбрала — отвръщам аз. — Той се е предрешил като човек.

Делиан се сгърчва върху Креслото на Наместника, сякаш нещо гризе червата му отвътре, и скрива лицето си с длани.

— Хари — мърмори той отчаяно и тихо, така че да го чуя само аз. — Хари, как може да постъпваш така с мен?

— Полунощ е, Крис — отвръщам просто аз. — Това е всичко.

Той повдига глава и ме поглежда въпросително.

— Свали си маската — обяснявам аз.

Очите му се разширяват и се изпълват с болка.

— Те никога няма да ме приемат.

— На кого му пука какво ще приемат? Ти знаеш кой си. Дръж се като такъв, мамка му.

Очите му се замъгляват, а аз се обръщам към Киърандел и срещам ненавистния й поглед.

— Знам, че напоследък не си на себе си, Киър. Знам, че си болна и в главата ти е бъркотия. Това е твоят шанс да оправиш нещата. Ако се съгласиш да помогнеш, ще ни дойде добре.

Очите й проблясват като рибешки люспи.

— А аз какво печеля от това?

— Живота си — свивам рамене.

— Само това ли можеш да ми предложиш? — пита тя с яростно презрение.

Рейт ме стрелва потайно с поглед от арената. Давам си вид, че не го забелязвам, и се обръщам към Киърандел.

— Не знам с какво твоят народ наказва опита за кралеубийство, но сега не си сред своя народ. Това е моят съд. Трябва да избереш, Киър. Веднага.

— Хората ми са готови да умрат за мен, Каин. Колко от тези… същества… са готови да умрат за теб?

Това май до голяма степен описва ситуацията.

— Има само един начин да разберем — отвръщам аз с равен глас.

Тя скръства ръце на гърдите си.

— Не блъфирам, Каин.

— Да, и аз така съм чувал за теб. — Остава ми да произнеса само една дума — кратка, хладна, решителна: — Рейт.

Той плясва с ръце, сякаш за да отупа пясъка от тях в нейната посока. Разпръскват се черни капки. Киърандел се опитва да каже нещо, но гласът й се превръща в гърлено бълбукане. Тя ме поглежда за миг в пълно недоумение, след което от гърлото й се разнася хрипкава, раздираща кашлица. Гърдите й се сгърчват и тя повръща кръв по краката на огрето, което я носи на ръце.

— Банзити! — реве огрето така, сякаш му се къса сърцето. — Банзити… какво направихте на Киър? — То пада на колене, притиска Киърандел към гърдите си и я залюлява като малко дете.

Моите хора в залата са скочили на крака. Долу Рейт дава тихи заповеди на монасите; те се разпръскват, намирайки прикритие край стените на арената, и проверяват оръжията си. Той ми подмята през рамо:

— Направил ли си някога нещо, което да не завършва с насилствена смърт?

— Разбира се, много неща — казвам му аз. — Просто в момента не се сещам за нито едно.

Това ще е една адски грозна свада. Може и да съм знаел, че ще се стигне дотук. Може и да съм го искал.

Може наистина да съм такъв, за какъвто ме смятат.

Но в Залата на правосъдието се разгаря нова светлина, по-бледа, по-неподвижна от пламъците на фенерите и отблясъците от пожара: мека, проникваща лунна светлина, която не хвърля сенки. Тя нараства, става по-силна, и когато лъчите й докосват всеки от нас, залата утихва и всички се обръщат към източника на сиянието.

То излиза от Делиан.

Той бавно се надига от Креслото на Наместника, слаб и изтощен. Гласът му прозвучава толкова тихо в пулсиращата тишина, че сърцето ми се свива.

— Не. Никакви битки. Не и между нас. Никакви убийства. Няма да го понеса.

Гласът му звучи така, сякаш е застанал зад рамото ми. Имам усещането, че на всички в Залата им се струва, че стои зад рамото им. Светлината се събира около него в сияен облак и като хладна корона увенчава челото му. След това от нея лумват бели пламъци, които сграбчват умовете ни.

За един безкраен миг светлината ме залива с чувствата на всички останали: болка и страх, кръвожадност и страдание, свирепа бойна радост и много други; тя кара и тях да почувстват онова, което чувствам аз. Изживяваме чуждите животи и потъваме в океан от болка, която Делиан по някакъв начин извлича от нас и събира в една гигантско кълбо от страдание, което притиска към себе си и го прегръща, и не, това не прогонва болката — нищо не е способно да я прогони, — но изведнъж нещата вече не изглеждат толкова зле, защото болката вече е споделена между всички ни и няма значение колко сме сами. Той знае точно, точно, през какво преминаваме, колко сме уплашени и наранени и като че ли ни казва…

Добре, вие сте уплашени и наранени. Няма нищо лошо в това да сте уплашени, няма лошо да ви боли, защото животът ви е едно страховито, болезнено място.

— Руго — изрича тихо Делиан.

Огрето надига глава.

— Не е нужно тя да умира — казва Делиан. — Но може да живее само ако й се попречи да се намеси в наближаващата битка. Трябва да я отнесат в донжона, да я затворят в килия и да я държат там, докато не премине онова, което приближава. Ще го направиш ли?

Руго извръща глава.

— Ако го направя, тя ще живее? Обещаваш?

— Така казах.

Руго извива шия, по облото му лице се стичат сълзи.

— Зигурно… не може да ме намрази повече от зега.

Делиан оглежда изпитателно залата, сякаш се опитва да намери някого, но не може. След секунда-две кимва на себе си.

— Парк — казва той на един намръщен каменар, който стой по-назад, недалеч от Величеството. — Спаси я. Остани с Киърандел в донжона и се погрижи за нея, когато се събуди.

Каменарят остава на мястото си няколко секунди, сякаш очаква някой номер; после свива рамене и отива при Киърандел. Магията на каменарите функционира дори в донжона.

Делиан навежда глава, сякаш неодобрението ми му тежи.

— Толкова ли е ужасно — казва той, — че не искам да започвам управлението си с екзекуцията на приятел?

— Да съм казал нещо?

— Не — отвръща Делиан. — Но мислите ти са много гръмогласни. Сега какво искаш да направя?

Хората й стоят по местата си, гледат и чакат. Помощта им ще ми дойде добре, стига Делиан да я спечели за мен.

— Като за начало — казвам аз — можеш да им обясниш какво, по дяволите, става.

— Да им обясня? — промърморва тихо той. — Възможно ли е да го направя? То е огромно… Как да разбера кое е важно и кое не чак толкова?

— Не е нужно да разбираш — отвръщам аз. — Просто трябва да решиш.

Той сбърчва перестите си вежди.

— Аз… — Лицето му се изкривява от болка, която не е физическа. — Мисля, че разбирам…

— Давай, Крис. Сцената е твоя. Възползвай се.

Страданието струи от него като призрачна светлина. Навежда глава, затваря очи пред собственото си сияние и започва да говори.