Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (190)

4.

Когато се добраха до Десета улица във Финансовия квартал, Рейт позволи на Деймън да седне на стъпалата пред къщата, която се намираше точно срещу Съдебната палата. Той се отпусна с въздишка върху хлъзгавия от маслото камък и отново се сви, прикривайки обгорените си гърди. Очите му придобиха отнесения поглед на човек, използващ Техниките за контрол. Рейт се скри в сенките, притиснал жужащия Косал към бедрото си.

Десета улица беше пълна с народ: хора с торби на гръб и вързопи в ръце, хора, които бутаха колички, и хора, които дърпаха каруци, хора, които стискаха ръцете на деца или каишките на домашни любимци, хора, които се суетяха насам-натам с насълзени от ярост очи и крещяха имена, които не можеха да се чуят сред останалите викове и вопли.

След като Мостът на глупците и Мостът на крадците вече горяха — както повечето от домовете и препитанията им, — хиляди хора се бяха натоварили с най-ценните си притежания и се втурнаха към западната част на Стария град само за да открият, че Мостът на рицарите също се е подпалил; дъбовата гора, която бе избуяла от гредите, беше пламнала малко след като Рейт бе пренесъл Деймън през нея. Сега единственият изход от острова беше дългата арка на Моста на кралете — а той беше блокиран от цяла рота тежковъоръжени пехотинци, чийто капитан беше твърдо решен да удържи тълпата потенциални грабители по-далеч от Южния бряг.

Пламъците пъплеха бавно на запад през криволичещите улички и по покривите на къщи, прехвърляха се през каналите и преминаваха по дъсчените мостчета: навсякъде, където достигаше вятърът. Целият град на изток от Пътя на измамниците гореше и приближаването на пожара изтикваше все повече хора към финансовия район. По улиците вече умираха хора: от време на време тълпата се разделяше, разкривайки тялото на някой, който е бил стъпкан, пребит с тояга или намушкан с нож. Самата река обгръщаше с огнени ръце Стария град — маслото се стичаше по течението й, превръщайки я в огнен ров.

Косал жужеше в лявата ръка на Рейт, ронейки мънички капки черно масло. Рейт ги гледаше как капят. Смътно си спомняше агонията, която беше изпитал заедно с богинята, когато черното масло ги заля за пръв път; дясната половина на тялото му — чистата половина — се беше покрила с мехури и изгаряния и сега плътта му беше придобила твърдостта на преварено месо. Не чувстваше особена болка и това допълнително подхранваше страховете му.

Някъде дълбоко в съзнанието му пулсираха слабо, но настойчиво, като натрапчив фрагмент от мелодия, заседнал в ума му, животите на всички, които се намираха близо до реката — призраците на живите. Най-ясните бяха на мъжете и жените, които се тълпяха в улиците около него; усещаше също и мъжете — най-вероятно войници — във вътрешността на Съдебната палата. Успя дори да долови проблясъците на объркване и гняв у монасите, които бързаха да се въоръжат и да се барикадират в посолството: между тях избухваха свади и в няколко от стаите се въргаляха жертви на породените от вируса убийства.

Можеше да почувства и други призраци: ужасени призраци, свити зад спуснатите щори; призраци с омазани в кръв уста, които се кискаха налудничаво; дори няколко отпуснати призраци, които хъркаха в постелите си, далеч от пожарите и лудостта, обхванала града.

Можеше да почувства и призраците под краката си: нечовешки призраци, които се движеха в пещерите, ужасени и подивели; почувства тяхната луда кралица и чу как гръмотевичната й заповед за убийство отеква в сърцето на всяко огре и първороден, трол и дървесно духче. Видя образа на мишената им и почувства желанието им за кръв; тогава осъзна, че ако закъснее, на Каин може да не му е останала достатъчно кръв, за да спаси света.

Друга част от страховете му бе онова, което видя от другата страна на улицата: вратата на Съдебната палата беше отворена и на верандата пред широкото стълбище пазеха двама бронирани офицери от Божиите очи.

Фасадата на Съдебната палата пулсираше в оранжево с отразената от пламъците светлина и сияеше с покритието си от черно масло; бръшлянът, с който бяха обрасли стените й, сега се беше превърнал в джунгла от преплетени лози, които гниеха и заливаха с масло на вълни широката веранда. Божиите очи се размърдаха притеснено, опитвайки се да се отдръпнат от маслото, и хвърляха изпълнени с копнеж погледи към улицата, сякаш само страхът от нещо, далеч по-ужасно от огъня, ги задържаше на поста им.

Останалата част от страховете на Рейт включваше същото, което плашеше и тях. Той можеше да го усети.

Със същите сетива, които бяха доловили приближаването на артанците по реката, той почувства нещо огромно, мрачно и яростно във вътрешността на Съдебната палата: някакъв ранен звяр се облизваше в гладно мълчание. Божиите очи се страхуваха от звяра, но не знаеха, че те самите бяха част от крайниците му; Рейт се страхуваше от звяра, защото го познаваше.

Почувства как тъмният поток се стичаше по меча в мозъка му и се вкопчи в него със силите на собственото си съзнание. Силата си е сила — помисли си той. — Трябва да събера колкото мога.

Той почувства вратата, която богинята бе затворила в съзнанието му, същата, която докосването до меча бе отворило отново. Насочи волята си към тази врата и я разби на парчета, за да не се затвори никога повече. Щеше сам да понесе болката, легионите плъхове, които гризяха вътрешностите му. Щеше да носи стигмите, останали от черното масло.

Достатъчно малко наказание за огромните му грехове.

Рейт хвана Косал за предпазителя и жуженето му секна. Лявата му ръка можеше да се свива в юмрук и левият му крак издържаше тежестта му. После бавно, внимавайки да не се докосне до дръжката на меча, го затъкна в колана си.

— Деймън — каза той. Изправи замаяния мъж на крака и грубо го разтърси. — Деймън, съвземи се. Веднага. Това е заповед.

Погледът на Посланика бавно се върна на фокус.

— Да. — Лицето на Деймън беше пребледняло от болка. Той обгърна обгорелите си гърди с ръце, сякаш му беше студено. Носеше единствено панталона си и ботушите. — Да… Рейт? Ти ли си, Рейт? Какво… какво…? Боли ме, Рейт. — Гласът му звучеше жаловито. — Трябва да се върна в посолството. Боли ме, а те имат нужда от мен.

Рейт сплете пръстите си в сложния възел, който настройваше ума му по специфичен начин. Маслото, което течеше от лявата му ръка, караше кожата му да цвърка и пуши, но умът му бе господар на плътта; той щеше да приеме болката, щеше да я посрещне с радост и така откри, че може да приеме и страховете си. Страхът му, както и болката, се превърна в обикновен факт.

— Ти ще останеш тук и ще изчакаш войниците от посолството — каза той. — Когато пристигнат, поеми командването. Охранявайте Съдебната палата. Превземете я и не я отстъпвайте. Не позволявайте на никой да влиза, докато не получите разрешение от мен или някой, който е изпратен от Съвета на братята. Ясно ли е?

— Но…

— Ясно ли е?

— Да. Да, господине. Да. Но… но…

Рейт го остави до вратата и слезе на Десета улица. Повечето хора в тълпата отстъпваха встрани пред него; онези, които не го правеха, Рейт леко докосваше с лявата си ръка. Писъците и димът, който се издигаше от раните им, бяха повече от достатъчни, за да убедят всички да му правят път.

— Но… — извика след него Деймън. — Вашата заповед… Това е обявяване на война?

— Войната вече се води! — промърмори тихо Рейт, повече на себе си, отколкото на Деймън. — И настъпи моментът за действия.

И той започна да се изкачва по стълбището на Съдебната палата, за да се изправи пред Божиите очи.