Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (110)

7.

Долу на пристана военният оркестър, марширувайки намясто, подхвана „Крал на кралете“ и първите ноти на императорския химн върнаха Гибелта на Каин в настоящето. Когато след първия куплет последва припевът, музикантите се разгърнаха в походен строй и излъсканият месинг на инструментите им започна да хвърля златисти слънчеви искри в гръмотевичния ритъм на химна. Дворцовите рицари обградиха колата с безизразни като на кукли лица под златния филигран на забралата си; кървавочервените им алебарди се люшнаха едновременно като идеално синхронизирани метрономи. Непосветените, които бяха свалили носилката със сакатия, уловиха поводите на воловете, впрегнати в талигата, и потеглиха.

Мъжът, който някога беше Каин, увисна върху ремъците, привързващи го към платформата, и главата му се залюшка в ритъма на талигата, сякаш бе изпаднал в безсъзнание. Оркестърът гладко премина от „Крал на кралете“ към „Божие правосъдие“.

Гибелта на Каин се изправи; бавно и замислено той измъкна тресчицата, която се беше забила в дланта му, и погледна намръщено мънистото от кръв, което се появи над мъничката рана. Как бяха успели да го победят с такава лекота?

Той вече не се и съмняваше, че Хари му е казал истината. Случилото се в Града на пришълците беше само прелюдия. Градът беше болен, в него се разпространяваше лудостта. Гибелта на Каин я усещаше, можеше да я надуши във въздуха. Можеше да затвори очи и да я види: да види потта върху бледите чела над сбърчените вежди, да види трескавите очи и следите от пяна в ъгълчетата на сухите напукани устни. Не се нуждаеше от силите си, за да види признаците. Той знаеше, че са тук. Знаеше, защото лъжата щеше да е твърде лесна. Твърде евтина.

От дългите си години на обучение знаеше, че победите на Каин никога не са евтини; накрая винаги се оказваше, че струват повече, отколкото самият Бог би могъл да си позволи.

Преброи дните и нощите на съвместното им пътуване от Божиите зъби и го обхвана странен трепет. През цялото време Хари го бе знаел. С една-единствена фраза мъжът, който някога беше Каин, бе пробол в сърцето триумфа на Гибелта на Каин и бе изгорил трупа му на токсична пепел. През цялото време, въпреки огромната болка, той се беше свил в себе си и изчакваше. Чакаше, за да нанесе смъртоносния си удар.

Съдбата му го беше предала, беше го превърнала в унищожител, който щеше да надмине дори постиженията на Каин. Осъзна с горчива увереност, че на съдбата не може да се вярва.

Нямаше представа какво да прави сега. След като съдбата вече не го насочваше, той се бе изгубил в обширна тъмнина. Щеше да избира посоките наслуки; и която и да избереше, щеше да е същото, като да остане на мястото си. И в това не виждаше нито смисъл, нито надежда.

Той прескочи парапета и се приземи като котка върху палубата на баржата. Нуждата пареше в гърдите му като дъха на давещ се човек. Защото можеше да я задоволи само едно нещо — което се намираше в големия навес, служещ за каюта на Хари.

Шмугна се вътре. Вещите му бяха прибрани в три сандъка: в първия се намираха дрехите му; във втория лежеше Мечът на свети Бърн, който носеше на сигурно място в посолството в Анхана; и третият бе уредът с размери на пътна чанта, с двете позлатени дръжки и огледалото от посребрено стъкло между тях. Точно тези дръжки улови Гибелта на Каин и точно в това огледало се взряха леденосините му очи.

За последен път, помисли си той — обеща си го като пияница, който вдига поредната чаша уиски, за да се наслади на кехлибарения й блясък. За последен път.

И застена глухо като в изблик на страст, вмъквайки се в душата на онзи, който някога беше Каин.