Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (74)

11.

В момента, в който шоковата палка полетя към него, Хари вече беше загубил. Нямаше никакъв шанс, но това не го спря. Дори не го забави.

Палката изсвистя към него веднага, щом прекрачи прага на гримьорната. Рефлексът, служил му през целия живот, се задейства по-бързо от мисълта; ръката му сама хвана облечената в ръкавица китка на нападателя така, че палката пропусна целта си и се удари в касата на вратата. Хари удари противника си по лакътя и дръпна китката към себе си. Ставата на нападателя се пречупи, изпод огледалния шлем се чу стон.

Едва в този момент Хари съобрази, че е счупил китката на социален полицай — и още петима сопита преграждаха коридора. Нападението над социален полицай се смяташе за углавно престъпление.

Ако вече не бях прецакан — помисли си Хари, — щях много да се притесня.

Той отскочи назад, към вратата на гримьорната, където нямаше как да го нападнат повече хора едновременно, но сопито със счупената ръка увисна на него с цялата си тежест. И докато Хари се опитваше да го отблъсне от себе си, нечия палка го удари в гръбнака.

Точно по байпаса.

Краката му се подкосиха веднага и Хари рухна като чувал с риба, гърчейки се неконтролируемо. Единствено лявата ръка му се подчиняваше донякъде; той изрева и измъкна ножа от колана си, но застаналият над него социален полицай удари оръжието му с палката си. През острието влезе достатъчно заряд, за да разтресе ръката му и да го накара да изпусне ножа.

— Ударете го пак. — Това беше човешки глас, не дигитализираното бръмчене на сопитата.

Хари усети как в гърлото му засяда буца; гласът му причиняваше болка, сякаш изсипваха киселина в ухото му.

Твърде много години се беше подчинявал на нарежданията на този глас.

Сопито му вкара още един заряд с палката и Хари се загърчи на пода. Пред очите му притъмня, лампите на тавана в коридора се размиха, превръщайки се в локва от флуоресцентно бяло. И насред тази локва пристъпи наподобяващата чучело карикатура на Артуро Колбърг.

Хари изстена. Колбърг облиза устни като клошар пред контейнер за боклук.

— Ударете го пак.

Хари вече не чувстваше зарядите от палките; едва усещаше дори собственото си гърчене. Докато светлината пред очите му помръкваше, Артуро Колбърг се наведе и го целуна по устните.

— Знаеш ли какво? — каза той, мръщейки се. — Ти не си вкусен. Дори не се надървих.