Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (222)

9.

Рейт лежеше по гръб в басейна на фонтана и се наслаждаваше на хладината на мокрия груб камък. Небето над него беше пълно с олово и стомана, пушек и пламъци, воят на двигателите на боинг BT-17 и писъците на умиращите. Тясната връзка с чакащия бог го беше надарила с интересна двойна перспектива; очите му в Отвъдие виждаха бронирани гиганти, хвърлящи огнени кълба върху града, докато земните познания му показваха PB-101 „Джаксън“ МБАПТ — мобилни бронирани артилерийски и пехотни транспортьори, — които бяха забили в земята противооткатни винтове и стреляха със 122-милиметровите си оръдия; турболетите, които бомбардираха града, му приличаха на огнените колесници на по-дребните богове на слънцето, макар че можеше да цитира спецификациите на техните двигатели, въоръжение, скорост и обхват. Дори бе сигурен, че ако се наложеше, щеше да се сети за имената на всеки член на екипажите им. Но не това бе причината за блажената му усмивка.

Той се усмихваше, защото можеше да умре тук.

Беше го осъзнал още докато стоеше на колене до Каин и гледаше първата необичайно красива дъга от спускащи се щурмови катери. Каин беше потърсил прикритие, а Рейт не помръдна от мястото си. Нямаше нужда да го прави. Беше изпълнил всичките си предназначения.

Вече беше свободен.

Той бе изгубил повече от десет години от живота си, за да открие какво иска от него съдбата. А никога не си беше задавал въпроса какво иска самият той. Аз може да не съм господар на съдбата си, но не трябва да й позволявам да управлява живота ми.

Рейт се усмихна на безкрайното небе.

И трябваше точно Каин да ме научи на това.

Той се претърколи по корем и изпълзя до ръба на басейна, за да погледне над него. Каин вървеше сред пушека, пламъците и смъртоносните песни на куршумите и шрапнелите, разкъсващи въздуха над площада, и залиташе като някое зомби, което всеки момент ще се разпадне; целта му беше най-далечната извивка на стената Сен-Даналин. Никога нямаше да успее.

— Добре тогава — рече Рейт.

Той се напрегна и скочи.

Картечният огън го следваше по петите, докато спринтираше през площада; въздухът се беше сгъстил от свистящите куршуми, за които той теоретично знаеше, че са бронебойни патрони със сърцевина от обеднен уран, калибър 12,5 мм, средна скорост 423 метра в секунда. А ги оцени на практика, когато един от тях прониза бедрото му — чист удар, като от учебен ратанов меч, който остави две дупки с размера на нокът от двете страни на крака му, но пропусна костта и дори не наруши ритъма му. Втори го улучи ниско в гърба, когато се опита да свие бързо встрани, но се подхлъзна в една локва кръв; миг по-късно кракът му се оплете в купчина черва, изсипани от разполовен труп. Рейт падна и трети куршум проби спретната дупчица в плешката му и излезе на един инч под ключицата му.

Той се претърколи през глава и скочи на крака — от рамото му по цялото тяло плъзна огнена вълна; изстрелът в костта може да причини мъчителна болка, щом се върне чувствителността в тялото, — а над главата му изсвистя един снаряд и откъсна огромен каменен къс от стената Сен-Даналин точно когато Каин стигна до нея. Рейт се хвърли напред, полетя във въздуха и заби раненото си рамо в кръста на Каин; сблъсъкът отнесе и двамата встрани от мястото, където се изсипа лавина от каменни отломки с размерите на човешки глави.

Няколко секунди двамата останаха да лежат на земята и да дишат тежко, докато около тях падаха снаряди и взривяваха всичко наред.

Рейт се изправи с усилие на четири крака.

— Да вървим — каза той, давайки му знак с глава.

Бавно, все още задъхан, Каин се издърпа върху гърба на Рейт и прехвърли окованите си ръце през раменете му. Когато най-накрая възвърна способността си да говори, той изрече задавено:

— Какво става, мамка му?

Рейт си позволи да се усмихне; усмивката бе топла като кръвта, която се стичаше по краката му.

— Размислих.