Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (38)

3.

Столът беше тежък, много здрав, изработен от твърд клен и завинтен за пода. Веригите на оковите, които свързваха лявата ръка на Делиан с глезена на десния му крак, бяха прекарани през прътите, свързващи краката на стола.

След като измъкна Делиан от мрежестата торба, на огрето му трябваха не повече от пет минути, за да му докаже убедително, че тук той не може да изтегли от Потока достатъчно сила дори за запалването на една свещ; някаква неизвестна особеност на конструкцията на стаята го отрязваше напълно от него, също както плетеницата на онази мрежа. Огрето му го доказа по много прост начин: сви огромните си юмруци и го преби до безсъзнание с бърза безстрастна ефективност. След това му сложи оковите и си тръгна.

Столът беше обърнат към голата сива стена, опръскана с избледнели кафеникави петна — вероятно стара, набързо забърсана кръв. Ако се извиеше неудобно на седалката, Делиан можеше да наблюдава вратата зад гърба си, но потрошеното му тяло бързо се вцепени от болка. Той се отказа с въздишка и се обърна с лице към стената. Стаята беше студена; Делиан усещаше белезниците на китките и глезените си като ледени шушулки и цялото му голо тяло настръхна. Дълго време той само трепереше и се вслушваше в дишането си.

Най-накрая вратата зад гърба му се отвори. Извиването назад, за да види влизащата в стаята Киърандел, само го накара да изпъшка приглушено. Тя изглеждаше точно така, както се бе появила във Фантазията си; походката й не можеше да се определи точно като плъзгане, но определено бе доста по-стилна от обикновеното ходене. До нея крачеше мускулеста самка огрило, облечена в широки дрехи, която удряше в разперената си длан с гъвкава пръчка от плътно преплетени кожени ремъци. Пръчката беше дълга колкото ръката на Делиан и дебела колкото китката му.

Киърандел държеше в ръката си нещо малко и кръгло, наподобяващо орех, което въртеше между пръстите си.

— Някой казвал ли ти е някога — промърмори разсеяно тя — какво се случва с елфите, които си играят с огъня?

— Не ме наричай елф — изрече бавно Делиан. — Така са ме наричали хора и огрило. Не е нужно да го чувам и от теб.

— Това — отвърна Киърандел — не е отговор на въпроса ми.

Една невидима ръка с нокти от лед бръкна в корема му и смачка червата му в агонизиращо кълбо. Той изпъшка от болка и пред погледа му се спусна червена мъгла — но той също не бе абсолютно беззащитен, дори тук. С лекота, скрита под гримасата от болка на изкривеното си лице, той настрои Обвивката си към нейната, засмуквайки от потока ослепителна зеленина, който изливаше сила от златистата й Обвивка към червата му; Делиан пое част от тази сила в себе си и я използва, за да създаде отклонение за енергията, която тя запращаше към него — нещо като ментален улей, който насочи силата й към неговата Обвивка вместо към тялото му.

Болката го отпусна и той се приготви да нанесе ответен удар. В тази стая Киърандел, също като пленника си, не можеше да черпи от Потока; малкият, наподобяващ орех предмет в ръката й можеше да е само грифонов камък. Делиан настрои Обвивката си към октава, която Киърандел не би трябвало да може да види, и пусна пипалата си към нея…

— Знаех си, че ще опиташ нещо такова — рече тя. После погледна към самката огрило, която шибна Делиан през лицето с кожената си пръчка с такава сила, че пред очите му затанцуваха звезди. Той изгуби менталното си зрение.

Киърандел оголи зъби.

Под ребрата му се забиха стоманени нокти и разкъсаха стомаха му. Той се преви на две между коленете си и повърна конвулсивно, оплисквайки голите си глезени. Киърандел отстъпи бързо назад, за да предпази официалните си сандали с остри като игли токове.

Когато той възвърна контрола над главата си дотолкова, че да може отново да я повдигне, Киърандел го погледна в очите и лицето й с поразителни скули омекна в приятелска маска. Миризмата като че ли не я притесняваше.

— Сега вече разбираш в какво положение се намираш. Искам да разбереш и моето. След по-малко от час се вдига завесата за представлението, което подготвям повече от година. Дошли са изпълнители от цялата Империя, от Липке, от шибания Ч’рант; похарчила съм седемдесет и осем хиляди рояла от собствените ми средства и имам партньори, които са вложили повече — и то партньори, които не приемат оправдания за загубите. Ако не се окажат на печалба, те ще ме чукат колективно отзад, докато не умра от загуба на кръв.

Тя произнасяше всеки цинизъм отчетливо, сякаш й доставяше удоволствие да бъде на това място, където можеше да говори както си иска.

— А сега ми се натриса някакъв откаченяк, който твърди, че е Подменен принц и мята наляво и надясно огнена магия като излязъл от най-лошия кошмар на човешки магьосник, така че аз трябва да разбера както точно става тук. Ти си каинист, нали?

Делиан поклати глава.

— Не знам какво означава това.

— Не ме занасяй, задник. Тази вечер в заведението ми има двама епископи и един шибан архидякон от Църквата на Любимите деца. Знаех си — знаех си, че някое лудо каинистко копеле ще опита подобна глупост.

— Не съм каинист. Не знам защо хората продължават да твърдят, че съм.

Киърандел изсумтя.

— Това още повече влошава нещата. Всичко е съвсем просто, задник: искам да разбера кой си всъщност, кой те изпрати и какво искаш, а нямам излишно време да го отгатвам сама. Затова ще ти причинявам болка, докато не получа нужните отговори. Ясна ли съм?

— Нуждая се от помощта ти — каза Делиан.

Тя стисна здраво грифоновия камък, докато между пръстите й не започна да се извива алена сила.

— Доста странен начин да молиш за нея — процеди тя през зъби.

— Не съм дошъл да моля — отвърна той с равен тон. — Няма да използвам старото ни приятелство. Аз съм Делиан Митондион, най-младият от синовете на Краля на здрача, и клетвата за вярност, която си дала на баща ми, те задължава да ми служиш.

— Ти с кого си мислиш, че разговаряш, задник? — недоверчиво се поинтересува Киърандел. Тя закрачи около него, оглеждайки го, сякаш обгорялото му голо тяло щеше да изглежда по различен начин, погледнато от друг ъгъл. — Може и да успееш да заблудиш горските, но сега си в големия град. Имам свои източници из целия шибан континент. Първо, принц Делиан е мъртъв. Умрял е преди около година. Мястото му е заето от един актир, измамник — и не се опитвай да ме убеждаваш, че актирите не съществуват; не съм глупава. И този актир, измамникът, е бил убит преди две седмици от другата страна на Божиите зъби. Един от принцовете Митондион го разкрил и актирът го нападнал. Войниците на принца го убили.

— Торонел — уточни Делиан и обгореното му лице се изкриви от някаква нефизическа болка. — Всичко това е истина — донякъде.

— Донякъде?

Делиан се усмихна почти недоловимо.

— Не съм измамник и не съм мъртъв.

Киърандел изсумтя.

— И тук гризваш дървото, задник: аз познавах Подменения. Преди Осиновяването му от дома Митондион той работеше за мен като охрана в „Екзотична любов“, преди почти двайсет и пет години. Работи за мен почти година и аз го опознах добре, ако ме разбираш. И ти не си той.

— Сигурна ли си, Киър? — попита тъжно Делиан. — Сложи ми косата и вежди и ще видиш, че не съм се променил чак толкова.

Тя за пръв път се вгледа отблизо в него и се намръщи. Устните й се разтеглиха, оголвайки зъбите й, сякаш бе видяла нещо, което я бе уплашило.

— Има някаква прилика — призна тя бавно, като че ли думите й причиняваха болка. — Но ти си остарял — остарял като човек…

— Аз съм човек — отвърна просто Делиан. — Винаги съм бил. Но освен това съм и Делиан.

Киърандел се изправи и тръсна глава, отричайки онова, което виждаше, отхвърляйки всички чувства, които може би изпитваше.

— Дори наистина да си Подмененият, аз няма да ти помогна. Не дължа нищо на онова копеле. Или на шибания му Крал на здрача. Какво са направили те за мен? — По Обвивката й плъзнаха цветове, без да се смесват, като на сапунен мехур, който се носи под слънцето. — Все още не съм чула нито една причина, която да ме възпре да накарам Чако да те убие и да хвърли тялото ти в реката.

Делиан знаеше, че това са празни заплахи. Разбираше го по юмруците й, стиснати толкова здраво, че дългите й заострени нокти бяха пуснали кръв от китките й. Тя не мислеше ясно, беше глуха за доводите на здравия разум и бе опасна като ранена мечка. Той я разбираше напълно.

Защото се чувстваше точно по същия начин.

Винаги се беше смятал за един от добрите, един от героите, някой, който има свой етичен кодекс, който спазваше с цената на всичко, някой, който бе определил една граница, която никой не можеше да го принуди да пресече. По-скоро би умрял, отколкото да направи онова, което се канеше да извърши; нямаше да му е трудно да направи този избор. Но ако избереше смъртта пред безчестието, този избор нямаше да е само негов, а на милиони: милионите, които изобщо нямаха право на избор.

— Ако не изпълниш дълга си към моя баща — рече той, — гибелта на Първия народ ще лежи на твоята съвест, Киърандел. След две години ще изчезнем от лицето на земята.

Но той само забавяше неизбежното; вече бе наясно, че няма да успее да я склони с думи.

— Нямам време за подобни тъпотии. — Тя махна с ръка на Чако и кожената пръчка отново изплющя върху черепа на Делиан, изсипвайки дъжд от звезди пред погледа му.

Когато той отново надигна глава, топлата струйка по шията му подсказваше, че ударът е разкъсал скалпа му. Зачуди се дали се е разтворила раната от меча, или коженият бич бе отворил нова рана.

— Каквото и да ми причиниш, то няма да промени истината.

— Все още не съм чула никаква истина — изръмжа тя, повдигайки заплашително грифоновия камък.

— През цялото време чуваше само нея.

Ръмженето й изтъня до вой от безсилие и юмрукът й се сви около грифоновия камък. Агонията сграбчи вътрешностите на Делиан. Той се преви на две в пристъп на гадене, стомахът му пламна, сякаш бе погълнал горящи въглени, но той не направи опит да се включи към Обвивката й и да се защити. Точно това бе очаквал през цялото време.

Делиан настрои ума си към връзката, която Киърандел бе създала между Обвивките им. Той се разкри за болката, прие я и я закотви в центъра на своето същество, макар това да я накара да се разрасне до ураган от страдание, който заплашваше да угаси разсъдъка му като свещ; това бе единственото наказание, което можеше да си наложи за онова, което се канеше да направи.

В последния миг някакво предчувствие я предупреди за онова, което възнамеряваше да стори пленникът й, и Обвивката на Киърандел пламна във всички цветове на ужаса. Едва тогава тя започна да се бори с него като диво животно, притиснато в най-дълбокия ъгъл на бърлогата си. Изпищя — един тънък, отчаян вой…

През връзката, която ги свързваше, той се вля в нея.