Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (236)

6.

Рейт бързо избута количката на момичето до първата уличка, водеща на север от Пътя на боговете, след което се затича, тикайки я напред по неравния път толкова бързо, колкото смееше. Момичето висеше отпуснато върху ремъците в полусъзнание. Макар силите да го напускаха бързо, той все още успяваше да върви, облягайки се на количката, а и не им оставаше още много път.

Под слънчевите лъчи изникна срутената сграда; клюмналият втори етаж хвърляше дълбока сянка, в която Орбек чакаше заедно с още двама първородни, лечители от „Залагащия пришълец“. Рейт избута със залитане количката до тях и спря, дишайки тежко.

— Те… съгласиха ли се? — изхриптя той. Първородните изобщо не му се доверяваха, което бе напълно естествено, предвид отношенията между Първия народ и Манастирите; едва бе успял да ги убеди да изчакат и да поговорят с Орбек. — Ще помогнат ли? Изпратиха ли…

— Всичко, което каза, монахо — прекъсна го Орбек, ухилвайки се иззад бивните си. „Монахо“ прозвуча като ругатня.

Рейт не й обърна внимание.

— А мрежата?

Орбек кимна.

— Идва.

Първородните лечители приклекнаха край Фейт и започнаха да я преглеждат, без да я докосват. Лицата им се озариха от сляпа безизразна болка, каквато би показал човек, който е намерил умиращо кученце.

— Няма време — каза Рейт и залитна. Само количката успя да му помогне да се задържи изправен. — Вече се случва… в този момент. Случва се.

— Да. — Усмивката на Орбек се разшири и той помръдна единия си бивник, сочейки към уличката; четири дървесни духчета се носеха към тях бързо като врабчета, разперили помежду си една от сребристите противомагически мрежи на Киърандел. — И още как, мамка му.