Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (196)

1.

Този проклет меч…

Стоманено разпятие с глава, обвита с изцапана от пот кожа…

Издигна се по същия начин — описвайки същата благородна дъга — сред пръските на водопада под Седлото на Хрил. Мъглата се събра в капки, стече се по острието и изми незрящите й очи…

Дори не ми позволиха да отмия кръвта й…

Все още усещам вкуса й.

Нося противовируса в себе си. Сигурно го е създала в собствената си кръвоносна система. Мамка му, в това има смисъл. Ето защо никой в Ямата не се зарази с ХРВП.

Това променя нещата. Променя всичко.

Вече не мога да седя тук и да чакам, докато някой слезе и ни избие всичките.

— Ти. — Посочвам с пръст Тоа Сител, който трепери като паникьосано куче и надава вой през запушената си уста. — Седни.

Тъпакът се оглежда за стол.

— Там на земята, смотаняк. Сядай. Дини, вземи повода.

Стоящата най-близко до мен Змия взима повода на затворника и Тоа Сител се отпуска на пода, бавно и вдървено, като скован от артрит старец. И кой съм аз, че да го критикувам? Пак се движи по-добре от мен.

— Орбек.

— Малки братко?

— Вземи десетина мъже и проучете какво става горе. Само ти носи оръжие.

Той ме поглежда въпросително.

— Не се качвате горе, за да се биете — отвръщам аз. — Ако срещнете някаква съпротива, веднага слизайте долу. Ако сградата е празна, вижте какви оръжия и брони можете да съберете. Вземете един от тях с вас. — Махвам с ръка към шестимата донжонски пазачи, които пленихме; стоят завързани в подножието на стълбата. — Те ще знаят къде се съхраняват неприкосновените запаси.

Той кимва.

— Както казваш, малки братко.

Освобождавам го.

— Т’Пас, виж какво можеш да направиш за Рейт. Поне спри кръвта.

Тя примигва — на булдогската й физиономия това минава за изненадано зяпване.

— Да не би да фъфля? И внимавай с черната гадост по ръката му — изобщо не ми харесва как изглежда. Някои от раните му може да са химически изгаряния.

Тя кимва и коленичи до него; започва да дере парцалите от купчината, върху която седя, на ленти, с които да превърже раните му.

— Т’Пас… — Тя ме поглежда. — Първо го завържи — казвам й аз. — Кучият син е опасен.

— Но той едва диша…

— Направи го.

Тя свива рамене и използва първата си превръзка, за да завърже глезените му; след това се спира, за да обмисли как да завърже и китките му, без да се омаже с черното масло.

А аз не мога да отместя поглед от меча.

Той продължава да се поклаща в ритъма на дишането ми. Аз продължавам да чувствам леденото му острие, което ме е приковало към пясъка. Продължавам да усещам жуженето му в гръбнака ми, докато придърпвам главата на Карл към острието му…

— Делиан?

Той лежи до мен със затворени очи, плитко дишане и сухо лице, блед като труп.

— Крис, хайде, човече. Не ме напускай. Нуждая се от теб.

Не може да се каже, че очите му се отварят; по-скоро се извъртат навътре към черепа му.

— Да, Хари… — мърмори той. — Чувам те.

— Научи нещо от Рейт, нали? Прехвърли ли се в него?

— Да…

— Трябва да го знам. Той е в безсъзнание, Крис. Трябва да разбера какво става, по дяволите.

— Не мога… твърде е тежко — отвръща със слаб глас той. — Думите… мога… в Сливането, бих могъл да споделя… можем да се Слеем…

Бога ми, пак бълнува.

— Хайде, Крис, събуди се. Не можеш да се Слееш с човек.

Сега вече очите му се отварят и лека усмивка проблясва върху устните му.

— Хари, аз съм човек.

Ха, вярно.

Разкършвам рамене, за да отпусна схванатия си врат.

— Действай тогава.

— Няма да ти хареса.

— Мамка му, Крис, малко е късно да започнеш да се притесняваш какво няма да ми хареса.

— Има някои неща… за богинята…

— Не се притеснявам за богинята. Шана е мъртва.

Погледът му се разфокусира.

— Почти.

По гърба ми полазват тръпки и се свиват на ледена топка в червата ми.

— По-добре ми обясни какво имаш предвид.

— Не мога. — Гласът му отслабва; усещам какви огромни усилия полага, за да говори. — Мога само да ти го покажа.

— Добре — отвръщам твърдо аз. — Готов съм.

— Не, не си. Няма как да бъдеш. — Той си поема дълбок дъх, после още веднъж и още веднъж, събирайки сили. — Влез в ментално зрение.

Отнема ми известно време, но след малко успявам да уловя няколко от черните нишки, които се вихрят невидими във въздуха; миг по-късно те се превръщат от обикновена представа в действителна халюцинация. В Ямата става по-светло; меко, проникващо сияние като при пълнолуние. То се натрупва около нас и сякаш обгръща главата на Делиан. Мекото сияние се излива върху лицето му като от някакъв невидим извор, напълва го с лунна светлина, а после се стрелва към мен и ме пронизва в окото.

Светлината обгръща главата ми и взривява мозъка ми.

И после на мястото, където се е намирало моето аз, той влива живота на Рейт.

Ох…

… мамка му…

… мамка му…

… хрррр…