Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (252)

14.

Сбогувах се Каин на пристана в мъгливата сутрин, под пръските на зимния дъждец. Лейди Ейвъри вече се беше напъхала в каютата си на речната баржа и екипажът очакваше само него.

Когато се прегърнахме, над рамото му зърнах лейди Фейт, която стоеше на палубата и ни гледаше с големите си тъжни очи — искаше да е сигурна, че баща й няма да я напусне отново. Пазеше я Орбек, който стоеше неподвижно до нея, стиснал в огромните си ръце автомат.

Бях пристигнал инкогнито на доковете, облечен в обикновена туника и панталон, наметнат с вълнен плащ, който тежеше от влагата на раменете ми. Не се страхувам да обикалям без охрана сред поданиците ми; все още притежавам умения да се защитя при необходимост и в ръкопашен, и в магьоснически бой, а Т’налдион ми обеща, че ако загина, Империята няма да бъде изоставена.

Каин не носи наметало, само туника и панталон от черна кожа, накичен с безброй ножове. Те превръщат прегръщането в неудобна работа…

Но мисля, че и без тях щеше да е доста смущаващо.

— Какво ще правиш сега?

Той ми се усмихва под залепналата към челото си мокра коса.

— След като откарам Фейт и Шанкс? Може би е по-добре да не знаеш. Не искам да се притесняваш.

— Не съм ти майка. — Удрям го шеговито с юмрук в ребрата. — Аз съм твоят крал.

— Ами, добре, но нека това си остане между нас, а? — Той свива рамене и ми се ухилва. — Хрумна ми, че щом ще отглеждам дъщеря в тоя свят, по-добре ще е да е сигурен. Затова тръгвам на югозапад — към по-топлите земи. Има едно място в Северен Кор, което искам да посетя. Чаназта’аци.

— Чаназта’аци? — Името ми звучи познато и миг по-късно си спомням защо. — В Чаназта’аци има дил.

Усмивката му става по-широка.

— Знам.

Преди да продължа да разнищвам темата, погледът му се отмества някъде над рамото ми и усмивката му угасва. Лицето му се вкаменява.

Проследявам погледа му. Под дъжда към нас върви мъж, облечен като мен, макар че качулката му е спусната ниско и скрива лицето му. Той носи голяма черна чанта в дясната си ръка и едва когато забелязвам голямата бяла ледена буца, обвиваща лявата ръка, разбирам кой е той.

С крайчеца на окото си забелязвам движение; Орбек е подхванал по-удобно автомата за стрелба от хълбок.

Каин отстъпи встрани и тръгна да пресрещне Рейт. Спря се някъде по средата и ръката му се плъзна под туниката на кръста му; извади голям матов черен автоматичен пистолет. Притискайки оръжието към задната част на бедрото си, за да не го види монахът, Каин застина в очакване. Когато Рейт се приближи, Каин му каза нещо, което не успях да чуя, а монахът повдигна чантата и му я подаде.

— Това е единственият ми подарък, който може да представлява някаква ценност за теб — дочух гласа му. — А ти ще ми се отблагодариш стократно, ако го приемеш.

Двамата поговориха известно време, докато аз ги наблюдавах. Орбек също.

Както и Фейт.

Онова, което двамата си казаха, не е част от моята история, но не след дълго Каин сви рамене, показа на Рейт пистолета в ръката си… и го прибра.

Рейт си тръгна, кимвайки ми леко. Каин се върна при мен и ми подаде чантата.

— Това може да ти е от полза — рече той; след това ми обясни какво представлява и как да го използвам и ме остави там, на доковете, под дъжда, стиснал в ръцете си Огледалото на Каин.

— Ще се видим — каза той, докато гребците развързваха баржата и я изтласкваха от пристана.

Можах само да му махна с ръка.

Той ми кимна в отговор. Студеният дъжд премина в суграшица, която превърна баржата и всички на палубата й в сиви силуети. Видях как неясната фигура на Каин прегръща неясната фигура на дъщеря си през раменете; после двамата се обърнаха и влязоха през вратата на каютата.

Орбек остана още малко под дъжда. После ми кимна сериозно и също влезе вътре.

Останах на пристана, докато баржата окончателно се скри от погледа ми.

След това се върнах тук, на писалището ми в библиотеката, налях си още от онова хубаво тинаранско бренди и накрая — часове или дни по-късно — събрах смелост да използвам подаръка на Каин.