Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (151)

1.

Те ме носят надолу по стъпалата, докато не намират една затворничка, която не помръдва, когато офицерът я рита; ако се съди по издутия й корем, има голяма вероятност да е мъртва, но няма как да съм сигурен. По кожата й има толкова дебел слой мръсотия, че на светлината на фенера не може да се види смъртната бледност. Тя може просто да е изпаднала в кататония. Те измъкват ръката й от оковите, които я придържат към стената, и я повличат към канала в дъното на Шахтата.

Офицерът забелязва, че я следя с поглед, и се подсмихва.

— Да, чух за това — изрича самодоволно той. — Така си се измъкнал оттук последния път. Сигурно и сега ще излезеш по този начин, само че този път в камъка е вградена желязна решетка. С ей такова разстояние между прътите. — Той ми показва с едната си ръка, сякаш стиска парче от невидима франзела. — Освен това се сдобихме и с нова машина, точно до канала: една месомелачка. От ония, големите. Купихме я от Майло коняря. Може да поеме тежащо половин тон прасе. Достатъчно голяма е за теб.

Почернялата фигура на месомелачката улавя светлината от фенерите по-рано, отколкото би ми се искало: каменен идол, раззинал устата си за жертвоприношения. Пазачът набутва жената вътре с главата напред, завърта колелото, за да захапе косите й, след което пуска тялото и започва да върти ръчката с всички сили. Ножчетата са поставени ниско долу, за да може да се използва от един човек, затова се налага да повърти доста колелото, преди от долната й част да започне да излиза смляното месо и да пада в канала.

Парещата смрад, която се носи на вълни към Шахтата, всъщност дори ми действа успокояващо: поне знам, че вече е мъртва.

Офицерът отключва оковите ми и казва:

— Събличай се — и ми удря един юмрук, след като отново му предлагам да ходи да се шиба. Разрязва ризата ми с малък закривен нож, който може да е направен точно за тази цел, а после си устройваме малък фарс с опитите на пазачите да събуят от безполезните ми клатушкащи се крака панталона, докато накрая офицерът не избутва ръцете им настрани и се захваща да реже крачолите с ножа си. Ако ми беше останало някакво чувство за хумор, щях да се изхиля на изражението на лицето му, когато открива под панталона втори слой — потъмнелите и вкоравени от засъхнала гной конопени превръзки на Делиан. Офицерът разрязва и тях и нарежда на един от пазачите да ги отнесе.

— Левак или десняк?

Този път дори не се налага да говоря: изразът на лицето ми е достатъчно красноречив, за да ми спечели нов удар.

Хвърлят ме в мръсотията на мястото на мъртвата жена, закопчават стенната окова около дясната ми китка и тръгват нагоре по широките стъпала, отнасяйки със себе си оскъдната светлина на фенерите. Горе изчезват и последните проблясъци, оставяйки ме в тъмното заедно с плача, писъците и тихото, дрезгаво хихикане.

И миризмата.

Познавам тази миризма.

И преди съм се потапял в нея.

Това е миризмата на апартамент 3F в гетото „Мишън“: трети етаж отзад, най-далеч от стълбището. Три стаи и малък килер, където едва се събираше леглото на осемгодишно момче.

Това е миризмата на химическата тоалетна под седалката на Роувър.

Това е миризмата на татко.

Бавното плъзгане надолу…

Кошмарът ми ме поглъща.

Устата на Ада се разтваря под краката ми и аз ще продължа да падам вечно.