Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (202)

7.

Всички се редят на опашка: каинистите, Змиите, нехората. След минутка на някой умник му хрумва по-добра идея и той отнася супника до арката на портата; така всеки, който излиза, може да си гребва от водата. Скоро към останалите изходи започват да се подават шлемове, пълни с няколко шепички вода от супника, и залата започва да се изпразва по-бързо. Повечето народ се спуска в Ямата, откъдето ще се върнат по пътя, от който са дошли: по канала от Шахтата и навън, за да се разпръснат им цялата Империя и отвъд границите й. Каменарите — в Бялата пустиня и северната част на Божите зъби, огрило — в Бодекен, дървесните духове — в джунглите на долен Кор.

Първородните — в дълбоките гори и онова, което е останало от Митондион.

И това е, значи. Тук, в мрачния тътен на тишината, аз виждам победата на Шана. Тя, аз и Делиан — и Рейт, не мога да пренебрегна тоя негодник — ще победим ХРВП.

Вярно, че болестта доста е напреднала, но се разпространява бавно и на случаен принцип. Противовирусът действа бързо и целенасочено: с няколкостотинте души, които си тръгнаха оттук, той ще се разпространява при всяко тяхно кихване, пикаене в реката или споделяне на чаша вино.

Точка за добрите момчета.

Което, общо взето, е единственият ентусиазъм, който успявам да изцедя от себе си; малко не отговаря на очакванията. Причината сигурно се крие в това, че ХРВП е само началото — леко мушване, за да проверят реакцията ни, а то без малко да ни вкара в гроба. Какво обичаше да казва Тан’елкот: „Можеш да спечелиш всички битки и въпреки това да изгубиш войната.“

Но от друга страна, историята на Крис беше доста добра; понякога хубавата легенда също е победа. Спартак. Рицарите на кръглата маса. Битката при Аламо. Това си е един вид победа.

Мамка му, дано да е така. Защото няма да имаме други.

Две феи, които се занимаваха с лечението на садо-мазо момичетата от „Залагащия пришълец“, поработиха малко върху краката ми, изстъргаха некрозиралата тъкан и гнойта, след което вляха малко от Потока, за да засилят мускулите.

Малко преди да приключат, Величеството се появява на арената. Някой му е разрязал въжетата, след като онази самка огрило замина с огрето и джуджето да се грижи за Киърандел. Той разтърква разранените си китки; потънал е в мръсотия, но изглежда доста весел: усмивката му напуква засъхналата на бузата му кръв и той я забърсва с опакото на ръката си.

— Мамка му, Каин — казва ми той, докато навлиза в арената. — Да й го начукам на козата, ако не си майстор в измъкванията и винаги не се оказваш отгоре. — Величеството прекосява пясъка и се изкачва на подиума; застава до Тоа Сител и му се хили. — Здрасти, откачалко — казва той и се засилва за ритник.

— Недей.

Величеството ме поглежда и разбира, че няма смисъл да спори. Свива рамене.

— Май сега ти си шефът.

— Да.

Феите му хвърлят стръвни погледи, докато си събират нещата и си тръгват. Той не им обръща никакво внимание.

— И сега какво, приятел? Какъв е следващият ни ход?

— Моят следващ ход — отвръщам тежко аз — е да изпратя онези монаси долу да се бият с войниците, които са пратени срещу мен. Войници от моя свят.

— Твоя свят? — ахва Величеството. — Мамка му — значи е истина. Вярно е. Винаги е било истина. Ти си актир.

— Да.

— Мамка му — повтаря той, но после разперва ръце и ми се усмихва. — Хей, актир или не, винаги си знаел кои са ти приятелите, нали?

— Твоят следващ ход… — Аз кимвам към дъното на залата. Към вратата — … е да последваш онези момчета. Да се ометеш от града.

— А? — Дълбоко в очите му проблясва предпазливост. — Не те разбирам.

— Не си популярен сред нехората, Величество. Мога да се обзаложа, че единствената причина да си още жив, е, че повечето от тях не са съвсем сигурни кой си ти.

— Хей, хайде стига, Каин. Не си ли ти шефът? Нима казваш, че не можеш да ме защитиш?

— Не — отвръщам аз. — Казвам, че няма да го направя.

Усмивката му се напуква като засъхналата кръв на бузата му.

— Хей… хей, Каин, стига, де…

— Ти си причината Киърандел да е заключена в килия. Изби половината й хора. Единственото семейство, което е имала. Ти и Тоа Сител. Шибаната ви Пещерна война.

— Но, хей, аз нямам нищо против нея — избъбря той, облизвайки устните си. — Мамка му, Каин. Цялата Пещерна война беше идея на Тоа Сител. Просто политика, това е. Бизнес. Нищо лично…

— Не и за нея. — Кимвам отново към вратата. — По-добре тръгвай, докато все още си спомням колко много те харесвах.

Той се навежда заговорнически към мен. Виждам как потта се стича по кожата му.

— Хайде, де, Каин. Това съм аз. Даже в донжона нали ти помогнах? А? Нали? — Той посяга към ръката ми, сякаш докосването му ще ми припомни нашето приятелство.

Пръстите ми докосват дръжката на Косал. Острието му зажужава до облегалката на трона. Ръката на Величеството замръзва и той предпазливо слиза едно стъпало надолу.

— Да — отвръщам аз. — Помогна ми. Точно затова ти давам възможност да си тръгнеш оттук.

— Но, хей, какво да правя сега? — изрича умолително той. Ако не го познавах толкова добре, почти щях да го съжаля. Величеството е като плевел; където и да попадне, процъфтява. — Къде да отида? Какво да правя?

— Не ме интересува — отвръщам аз, — стига да си далеч оттук. Тръгвай.

Той слиза с още едно стъпало.

— Каин…

Насочвам Косал срещу него. Острието ръмжи.

— Пет секунди, Величество.

Той се обръща, слиза от подиума и на бегом прекосява пясъка. Проправя си път сред тълпата от хора и нечовеци и излиза от Залата на правосъдието, без да поглежда назад. Изпращам го с поглед, припомняйки си добрите стари времена, когато бяхме заедно, но сега те не означават много за мен. А някога го смятах за най-добрия ми приятел.

Но не мога да си спомня защо.

Долу, на пясъка, Рейт дава инструкции — моите инструкции — на монасите, разпределя ги на отряди, които да пресрещат и изтощават с непрекъснати нападения Социалната полиция: моят начин да им кажа здрасти. Скоро монасите потеглят, а т’Пас отива да координира действията с нехората, Змиите и каинистите, които искат да останат тук и да се бият; Орбек хваща каиша на Тоа Сител и го извлича от залата, за да запази патриаршеския му задник от неприятности, след което в Залата на правосъдието оставаме само Рейт, Делиан и аз.

Застанал долу, на арената, Рейт гледа след Орбек и Тоа Сител с хладните си зимни очи. Адски е напрегнат; трепери от усилието да остане неподвижно на мястото си.

— Какво ще правиш с Патриарха?

— Все още нищо, което трябва да знаеш — отвръщам аз. — Крис?

Той стои в средата на арената, изгубен в някакви безкрайни пространства.

— Крис! — повтарям аз. И после по-остро: — Делиан.

Погледът му бавно се фокусира и ме открива.

— Да, Каин?

— Дай да го направим.

— Тук?

Кимвам към гигантската фигура на Ма’елкот, изсечена във варовиковия клин, който се извисява над нас.

— Да се сещаш за по-добро място?

Делиан се замисля за няколко секунди; лицето му е нечовешки спокойно, неразгадаемо. Очите му се затварят и отварят — твърде бавно и умишлено, за да бъде определено като примигване — и той казва:

— Не. Като че ли не.

— Какво искаш да направя?

— Ще ти обяснявам междувременно — казва той, изкачвайки стъпалата на подиума, за да застане до мен. — Влез в ментално зрение.

Хармонизирам дишането си; след секунда-две мрежата от черни нишки оплита Залата на правосъдието, сякаш тя се превърнала в гнездо на паяци с размерите на коне.

— Виждам я — казвам на Делиан. Дори когато говоря, успявам да задържа образа й.

— Знам.

— Сега е по-лесно. По-лесно от времето, когато се упражнявах да го правя. В училище.

Той ми се усмихва с тъжно разбиране.

— В Първия народ ни учат, че пътеката на силата се измерва чрез самопознанието. За да използва магия, всеки трябва да опознае първо себе си, света и тяхното единство.

Намирам се в центъра на черната оплетена мрежа. Тя пулсира в основата на гръбнака ми; силата и чувствата се връщат в гърба и краката ми.

Делиан се обръща към Рейт.

— Коленичи тук с лице към него — казва той, сочейки мястото, което се намира на една ръка разстояние пред коленете ми.

Рейт ме поглежда.

— Прави каквото ти казва — нареждам му аз и той го прави.

Сега Делиан е обгърнат от по-различно сияние; синкаво, като огньовете на свети Елм. От аурата му се отделя един крайник — псевдопод, ръка — и сграбчва нещо бяло в стомаха ми. По безплътната синя ръка пробягва мълния и я превръща в заслепяваща високоволтова дъга. Ако я гледах с очите си, сигурно щях да ослепея.

Делиан протяга ръка към Рейт и той ахва, когато многоцветният ореол го обгръща.

— Това е форма на Сливането — казва Делиан. — Наподобява малко Фантазията, но ще я създадем заедно. Не се страхувай от онова, което може би ще видиш; може да не изглеждаме като себе си, но така или иначе ще се познаем. Това е… метафорично ниво на съзнанието, нещо като сън.

— И няма да можем да лъжем — промърморвам аз.

Делиан кимва.

— Това е състояние на съзнанието, в което измамата е невъзможна. Но не е трудно да се скрие истината — просто отказвате да я споделите. Същото трябва да направите и ако някоя от тези Сили се опита да се слее с вас или да проникне в тялото ви. Не могат да го направят без вашето съгласие — но те могат да бъдат много убедителни.

— Да.

— Какви Сили? — пита Рейт, погълнат от образите, които докосването на Делиан е създало в съзнанието му. — Все още не ми е казал какво правим.

Оголвам зъби.

— Ще си поговорим малко с Ма’елкот.