Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (250)

12.

Часовете се превърнаха в дни, които от своя страна станаха седмици. Бях заринат от работа — която най-вече се състоеше в това да откривам на кои благородници мога да поверя воденето на държавните дела в Империята. Освен това помогнах на лейди Ейвъри и лейди Фейт да уредят домакинството си; Франсис Роси, злополучният Актьор, когото двамата с Киърандел бяхме отвлекли навремето, стана помощник на лейди Фейт. Каин му вярва, а новата маркиза има нужда от някой, който не само да я пази и защитава, но и който да превежда английския й на западен диалект. Лейди Ейвъри вече събра значителен брой кадри от бивши Актьори за свои агенти. През тези седмици рядко виждах Каин, и то по мое желание.

Не можех да го погледна в очите.

Бях направил ужасна грешка, която не спираше да ме преследва и отравяше всеки мой съзнателен миг, докато единственото избавление от този ужас не стана непрекъснатата работа.

Бях погледнал в бездната.

Ето как се случи това:

— Трябва да разбера, Хари — казах аз един ден. — Трябва да разбера защо си бил толкова сигурен, че ще се получи. Когато уби Ма’елкот, откъде знаеше? Как се досети, че не бил изцяло погълнат от Слепия бог? Как разбра, че ще се обърне срещу господаря си, щом го слееш с реката? Защо бе толкова сигурен, че не даваш в ръцете на врага победата, за която той копнееше?

Най-накрая стигнах до основния въпрос, който едва се осмелих да задам.

— Откъде знаеше, че спасяваш света, а не че го погубваш?

— Ма’елкот ме попита същото нещо.

— И?

Той сви рамене.

— Не знаех.

Гледах го безмълвно.

— Мислех си, че съм мъртъв, Крис — рече той. — Колбърг и Социалната полиция в никакъв случай нямаше да ми позволят да си тръгна оттам. Единственото, което можех да направя, бе да се опитам да спася Фейт.

Отворих уста и студени тръпки ме полазиха по гърба.

— Ти… единственото…

— Дори не предполагах, че като убия Ма’елкот с Косал, ще го свържа с реката. Нямах никаква представа. Как бих могъл? Знаех само, че той държи Фейт. Тя представляваше връзката му с реката, но той беше свързан с нея. Затова го убих. Той умира; тя става свободна. След това сопитата ми отстрелват задника и аз също умирам. Слепият бог си получава меча — повече не се нуждае от нея. Рейт щеше да я отведе при елфите. Те щяха да се грижат за нея, да я излекуват по най-добрия начин. Тя щеше да живее с тях. — Той отново сви рамене. — Нищо по-добро не ми хрумна.

Все още зашеметен, аз заекнах:

— Значи… планът ти… ти не си… всичко това…?

— Това беше планът. Единственият ми план.

— От самото начало… — промърморих аз.

— Да. Още щом осъзнах какво става.

— Всичко това… затворниците, Лицата, монасите. Унищожаването на града. Рейт. Аз. Просто си ни използвал.

— Да.

— Причини всичко това само за да спасиш едно малко момиче.

Той кимна.

— И да отрежа парче от Ма’елкот. За да има с какво да ме запомни светът.

Той разпери ръце пред ужасения ми поглед, сякаш ми предлагаше прегръдка.

— Хей, какво да кажа? Аз съм такъв, какъвто съм.

— Да — съгласих се вцепенено аз. — Такъв си.

— Никога не се знае как ще се развият нещата. Няма как да стане. Вселената не работи по този начин. — Той ми се ухили. — Затова я малко по-весело!

— Не, аз… не, имам предвид… — Поклатих глава, опитвайки се да впиша всичко това в моята действителност. — Озовал си се на ръба на пропаст, в тъмното. И просто си скочил.

— Всеки ден, Крис. Всеки шибан ден.

И той звучеше толкова щастливо.

Аз не мога да съм щастлив. Дори не мога да мисля за това. Кара ме да се чувствам празен: кух, крехък, счупен отвътре.

Всичко е толкова безсмислено…

За мен съдят по всяка произнесена присъда. Също като т’Пас аз представлявам народ, който внезапно е получил всички права на анханските граждани, независимо дали го иска, или не. Също като Киърандел аз съм обречен да живея без онези, които не съм успял да спася. Също като Фейт трябва да се утеша с титла и власт, която ми е натрапена без моето желание или съгласие. Също като Рейт ми е даден бодливият дар на целта в живота.

Също като Каин сега светът иска от мен да бъда такъв, какъвто съм.

С какво съм заслужил това?

Хари обича да цитира Ницше: „Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб.“

Единственият ми отговор е мантрата на Конрадовия Курц.

Осъзнавам напълно, че това е слабост на характера, че други, по-силни, могат да гледат в бездната, без да им се повдига. Знам, че адът се е разтворил под краката ми. Историята и на двата ми свята е наситена с чудовища, наречени крале, и демони, наречени императори.

Във всеки случай те са станали такива просто защото в една безсмислена вселена няма причина да не станат.

Получих и още един дар, далеч по-голям, отколкото заслужавам: когато ужасът ме залее, имам към кого да се обърна, за да ми спаси живота, и той винаги ще го направи.