Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (193)

7.

Рейт впери поглед в неподвижното тяло на изпадналия в безсъзнание Патриарх и изпита ужас от това колко добре се чувстваше. Не беше щастлив — никога повече нямаше да бъде, — но беше спокоен. Съсредоточен.

Овладян.

Сякаш собствената му брадичка бе срещнала същата стена, която юмрукът му издигна срещу Тоа Сител, и ударът бе размърдал разни неща в съзнанието му; сега за пръв път той започна да разбира…

Останал сам в параклиса, сред танцуващите отражения на пламъците Рейт отново се върна към молитвата. Но този път не падна на колене, не наведе глава и не сведе поглед, както го бяха учили. Вместо това се изправи като мъж и впери поглед в каменните очи на своя бог. Отново удари гърдите си с юмрук и протегна ръка към него, разтваряйки пръстите си.

Но го направи с лявата си ръка и от нея се стичаше черната отрова на Слепия бог.

Аз съм Твое Любимо дете — помисли си той. — Винаги ще Те почитам. Сега и завинаги любовта ми и предаността ми ти принадлежат. Както и моето преклонение.

Но не и подчинението ми.

Винаги ще бъда Твое Дете, но аз вече не съм дете.

Има твърде много деца; мнозина остаряват, но не порастват. Мисля, че щеше да ми хареса да съм един от тях, но очевидно не ми е писано. Съдбата ми е друга.

Той си позволи една горчива усмивка.

Прости ми, татко, защото най-накрая разбрах какво трябва да направя.