Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (203)

8.

Появи се топло меко сияние, нито близо, нито далеч, в неопределена посока: близо, далеч, отпред, отзад, над или под…

Във вечната пустота няма посоки.

Търпеливо непреодолима, като гравитацията, светлината я теглеше напред или нагоре. Без всякакво желание да се противопоставя тя се носеше след нея.

Скоро разбра, че светлината е слънце, но същевременно не е. Тя беше звезда, която гореше в пустотата и вдъхваше светлина, живот и смисъл в безграничното небитие на смъртта й — но тя бе също и мъж с елфически черти на лицето и грива от платинена коса, която се ветрееше в огнените струи на слънчевия вятър. Мъжът слънце държеше лък от сливащи се водородни ядра и носеше стрели от светлина.

Докато се приближаваше към него, непоколебимостта й нарастваше все повече, сякаш черпеше сила от светлината на мъжа; тя използва новопридобитата непоколебимост, за да забави полета си, приближавайки се все по-внимателно към него. Някак си усещаше, че навлиза във вражеска територия.

Тя каза на слънцето: Познавам те. Ти си Крис Хансен.

Слънцето отговори: Аз съм Делиан.

Някъде далеч над нея — сякаш във вечната пустош внезапно се бяха появили посоки — кръжеше птица, която се носеше самотна и горда на блестящите си криле. Сокол, може би орел…

Може би феникс…

Той се опитваше да стигне до слънцето, привлечен неустоимо от светлината и топлината, само за да пропадне отново назад, възпиран от раната в крилото си. Писъкът му отекна в сърцето й, защото тя бе причината за появата на тази рана. Чувстваше я със собственото си същество — ръката пламна, сякаш я бе държала в пещта — и въпреки това тя знаеше, че ранено е неговото тяло.

Тя промълви на себе си: Ти си Гибелта на Каин.

Птицата отговори: Аз съм Рейт.

И тогава в полетата, които се простираха безкрайно под това слънце, тя откри и други: великански вълк с изтръгнати пети пръсти на лапите, който куцукаше от болка, но въпреки това оставаше все така свиреп и смъртоносен; жена от базалтова лава, излязла наскоро от земята, с остри, непритъпени от хилядолетната ерозия ръбове. Откри дървета и цветя, котки и мишки, змии, жаби и риби…

Откри и един човек. Той седеше на една скала, подпрял лакти на коленете си, и я гледаше.

Тя познаваше всяка частица в тялото му.

Лъскавата черна коса, прошарена по слепоочията над черната четина на брадата му; пръстите й я познаваха на пипане. Тъмните му блестящи очи, наклоненият белег през два пъти чупения му нос — беше ги чувствала под устните си. Тези здрави смъртоносни ръце, които бяха обхващали гърдите й и бяха галили пламналите й бедра.

Той носеше свободна черна кожена туника, протъркана и напукана; под мишниците му се виждаха бели петна от стара пот. Черният мек панталон беше покрит с грубо зашити разрези и разпаряния. Грубият кафяв конец изпъкваше като стари петна от засъхнала кръв върху кожата.

Сърцето й запя и тя се понесе към него.

Дясната му ръка се плъзна бавно и предпазливо в туниката му и когато се появи отново, в нея имаше дълъг и остър боен нож.

— Не се приближавай повече — каза той.

Тя спря, озадачена, и почувства остра болка някъде там, където в тленното й тяло би трябвало да се намират ребрата. Хари…

— Хари е мъртъв. — Той насочи ножа към окото й. — Както и ти. Така че хайде да прескочим глупостите за това колко се радваме да се видим.

Хари, не разбирам — защо не ми позволяваш да те докосна?

Той посочи с ножа реещата се над тях хищна птица.

— Защото имам доста добра представа какво ще се случи, ако го направиш.

Но аз просто искам да го споделя с теб. Да се слея с теб.

— Не.

Можем да станем едно. Да споделяме. Да се обичаме…

— Не и по този начин.

Аз искам само да сме заедно…

— Трудна работа.

Държиш се с мен като с враг.

Черните му очи проблеснаха сурово като късчета обсидиан.

— Да.

Хари… Каин… Менталният й глас подрезгавя и стана по-плътен; тя се опита да го прочисти с кашляне, но от гърдите й изригна боботещият глас на Ма’елкот: Каин, обичам те. Ние те обичаме.

— Протегни ръката си.

Тя се поколеба.

— Хайде, де — каза той. — Вече преминахме етапа на срамежливостта, нали? Ръката ти.

Добре.

Тя протегна ръка, която приличаше на нейната, но беше голяма като на Ма’елкот и имаше маслено-пергаментовата кожа и скованите от артрит кокалчета на Колбърг. Той поклати глава и посочи към лявата — нейната ранена, пламтяща, твърде човешка ръка.

— Тази.

Тя се отдръпна назад.

— Не ми ли вярваш? — Вълчата му усмивка й подсказа, че всъщност отговорът й не го интересува.

Тя с изумление установи, че не му вярва — и в началото не можеше да обясни защо.

Не му вярваше; не можеше да му вярва. Беше мамена, наранявана, унищожена от него. Беше я лъгал десетки пъти и лъжите му бяха съсипали живота й; той беше източникът на цялото й непоносимо страдание пред тези дълги седем години. Беше я заплашвал и се беше подиграл със законната им кастова връзка. Беше я ударил, счупвайки носа й, беше я изритал в топките…

В топките? — помисли си тя. — Хей, я почакай.

Преди останалите двама от троицата, която представляваше, да успеят да я спрат, тя протегна ръката си. Ножът му проблесна по-бързо от поглед и се заби между костите, пронизвайки дланта й: омагьосано привидение на стомана, от която капеше черна кръв.

Леденостуденото стоманено острие се превърна в горещо желязо и той го завъртя, остъргвайки костта; след това използва острието, за да извие ръката им рязко настрани, нарушавайки равновесието им. Те ахнаха от изненада, която беше все още твърде прясна, за да премине в болка, и зяпнаха смаяно към кръвта от черно масло, която потече по острието и закапа от върха му.

Навсякъде, където черното масло докосваше земята, тревата под краката им се сгърчваше, почерняваше и започваше да пуши.

Какво ПРАВИШ?

— Държа те здраво — отвърна вълчата усмивка.

В тъмната далечина над главите им слънцето запъна стрела от светлина в лъка си и я пусна да лети.

Стрелата метеор прониза раненото крило на феникса и се заби в ръката й на мястото, където я беше пронизал ножът на Каин. Прониза я, премина през бога, който стоеше зад гърба й, и бога, който стоеше зад него, свързвайки тримата с феникса чрез сияеща нишка от синкавобяло излъчване на Черенков.

Силата запулсира нагоре по нишката към феникса и птицата изпищя сърцераздирателно. От раненото му крило като дъжд над целия свят се разпръсна черна кръв.

— Това е метафора, разбираш ли — рече Каин. — Предполагам, че ако се концентрираш, ще почувстваш какво се случва в действителност.

Тя почувства…

От извора под хребета на Седлото на Хрил струйката черно масло се сля с отпадъчните води на лагера. В голямата гора на север игличките на смърчовете и трепетликите повехнаха и се сгърчиха, кехлибарът, който сълзеше от цепнатините в кората на дърветата, стана черен като оникс. В Бодекенската пустош маслото избликна на мехури от дълбините на блатата и се разля на гниещи ивици из живата зеленина.

Ужасът й обхвана останалите, които споделяха съзнанието й. Спри го — трябва да го спреш!

— Не — отвърна Каин. — Не мога.

Хари… Каин, моля те! Спри го веднага!

— Не.

Тя почувства как животът бавно се изцежда от нея и безжизнеността обхваща пръстите й като проказа. Каин… ти ме убиваш…

Вълчата му усмивка стана по-широка, изгубвайки всяка следа от хумор.

— Ти си вече мъртва. Ние убиваме реката.

Не можеш! Не можеш да го направиш!

— Нима? — Смехът му напомняше дрезгав лай. — С кого си мислиш, че говориш?

Всеки — всичко — ще умре! Всичките… всяко живо същество…

— Точно така. И тогава каква полза от шибаната ти връзка с нея? Няма да ти остане нищо. Мамка му, ще имаш по-малко от онова, с което започна. Помисли си само, Ма’елкот: колко Любими деца ще оцелеят след това? Какво ще се случи със скъпоценното ти богуване, когато всичките ти богомолци са мъртви?

И едва тогава Палас Рил разбра. От въображаемите й очи потекоха въображаеми сълзи. Очите й промълвиха Благодаря ти, но само нейните очи.

Вълчата му усмивка леко поомекна.

— Казах ти да ми вярваш.

Устните й се раздвижиха в нечии чужди думи. Блъфираш.

— Точно така.

Ще умреш заедно с реката; отровата ще те унищожи, също както сьомгата или ястреба.

Усмивката на Каин омекна още повече.

— Играла ли си някога на предизвикателства?

В гърдите й пламна ярост, но тя не беше нейната. Гласът от устата й произнесе: Това не е игра. Не и когато на карта е заложен животът на всичко в басейна на Великия Чамбайген!

Усмивката му направо пареше.

— Нямаше да дойда на партито, ако не ми се танцуваше.

След това като че ли настъпи продължително мълчание; чуваше се единствено далечното слабо хлипане на малко момиче. Фейт все още е в ръцете ни.

— Така ли? — Гласът му беше спокоен и топъл, но ледът в очите му скова усмивката му като маска. — И какво ще й направиш, което да е по-ужасно от това, което й причиняваш в момента?

Ти си по-ужасен и от най-безмилостния човек. По-лош си от всеки престъпник. Ти си чудовище…

Присъствието на Каин се втвърди зад ледената му маска: фигурата му стана тъмна и блестяща, като диорит в движение, абсолютна, необорима.

— Трябваше да помислиш върху това, преди да решиш да измъчваш дъщеря ми.

Прекрати това! Трябва да го спреш!

— Накарай ме — отвърна той и изчезна.

Заедно с него изчезнаха и фениксът, и слънцето, и поляната, светът и всички звезди.

Тя не пропадна във вечната пустош. Каналът с отрова, който се изливаше в реката, бе достатъчен, за да поддържа връзката с реалността в съзнанието й. Самата тя бе вселена: едновременно огромна и миниатюрна, изпълнена единствено с болка и зловеща смърт.

И надежда.