Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (134)

2.

Отнема ми само минута, за да схвана как стоят нещата в Ямата.

На татко това място щеше ужасно да му хареса: общество в бутилка. Вече са преминали през феодализма към класическия воден монопол — същински повелители на Нил, като Змиите са управляващата гражданска власт, а тази т’Пас и нейните гъзолизци са фундаменталистките бунтовници, които се опитват да постигнат реформи чрез дестабилизиране на дрън-дрън ала-бала.

А тук долу има адски много Змии, поне двеста са. Нищо чудно: Змиите винаги са били най-голямата конкуренция на Кралството на Кант. Естествено, че Величеството ще използва прочистването на каинистите, започнато от Тоа Сител, за да си разчисти старите сметки.

Кимвам на оная т’Пас.

— Кой е гърбушкото? — питам, кимвайки към един огрило — грамаден кучи син с бойни нокти с големината на хукри, — който обикаля наоколо с такъв вид, сякаш живее единствено за да се бие и да изнасилва, без да го интересува кого. За пале на неговата възраст има доста белези. Край него циркулират шестима подлизурковци и той ми хвърля ко̀си погледи: иска да каже нещо, но само чака да му дам повод.

— Казва се Орбек — отвръща тя. — Присъедини се към организацията на Змиите.

— Идеално. Ще ми го доведеш ли?

Тя се вцепенява.

— Да не съм ти слугиня? — пита ме с леден поглед.

Повдигам присмехулно вежда.

— А нима не си?

— Ние не те боготворим, Каин — отвръща тя с онзи надут учителски тон, от който ми се прищява да я цапардосам. — Ти не си бог за нас, а по-скоро символ на една философска позиция…

— Да, все тая, ще млъкнеш ли малко? Та ще го направиш ли, или да накарам някой друг?

— Аз, ъъъ… — Тя примигва и се мръщи, докато се опитва да определи какви жертви може да изиска от нея чистотата на доктрината й, след което въздъхва. — Предполагам, че… мога да го доведа.

— Хей, благодаря ти.

Хансен — Делиан, както там се казва — я изпраща с поглед и поклаща глава, сякаш всичко това би му се сторило много забавно, ако не беше толкова уморен.

— Според мен изобщо не си се променил, Хари.

Де да беше така.

Поглеждам го и се принуждавам да извърна очи. Трудно ми е да го гледам; отчасти защото все очаквам да видя онази бяла следоперативна маска, но най-вече защото последните двайсет и седем години хич не са му се отразили добре. Има дълбока рана на главата, която е образувала коричка само донякъде — сякаш някой се е опитал да му разцепи черепа с меч, — а косата му расте увиснала, на туфи, сякаш е болен от краста. Всеки поглед към краката му ме кара да се радвам, че съм почти мъртъв от кръста надолу.

Чудя се дали и на него му е трудно да ме гледа.

Делиан Митондион, Подмененият принц, домашният бияч на Т’фарел Гарвановия перчем; онзи, който чупи крака по-скоро от мъка, отколкото от гняв. Но пък е запазил онзи тъжен кучешки поглед; сигурно не спира да си повтаря, че насилието е последното средство.

Той навежда глава, сякаш се страхува да ме погледне.

— Потокът на съзнанието… — започва той колебливо — … искам да кажа, богинята… ъъъ, Палас Рил — тя ме посети преди няколко дни.

Успявам да отроня само:

— Така ли?

— Каза ми, че може да създаде противовирус, който да изгради имунитет срещу ХРВП… — В гласа му се долавя надежда, а аз не мога да го погледна, защото не искам да видя как надеждата угасва в очите му.

— Сигурно щеше да го направи. — Разчленявам думите със сила, способна да счупи зъб. — Ако беше останала жива.

— Значи е вярно — изрича той тихо, едва успявайки да процеди думите.

— Обикновено е така. Всеки мит по един или друг начин се оказва действителност.

— Има и друг мит — мърмори той. — Че вие двамата сте били…

— Да, точно така — отвръщам му аз. — Единайсет години. Почти.

Все още усещам вкуса на желязо от кръвта й. Все още усещам миризмата, която се издига от изтръгнатото й сърце.

И виждам в очите му безжалостно разбиране.

— Как издържаш? — шепне той.

Тръсвам силно глава. Не мога да му позволя да ме завлича обратно в моя личен мрак.

— Не е нужно да издържам — мърморя аз. — След няколко дни на никого от двама ни няма да се наложи да издържа повече.