Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (249)

11.

Мнозина застанаха пред мен на следващия ден, по време на аудиенцията ми; ще спомена само онези, които са част от тази история. Няма да се опитвам да спазвам реда на появата им; установявам, че не мога дори да си спомня кой беше първи и кой дойде след това.

Киърандел дойде да ходатайства от свое име за отсъстващия бивш Херцог Тоа В’Лич; никой не го беше виждал, откакто напусна Съдебната палата в нощта преди битката. Аз потвърдих решението на покойния Патриарх да бъде лишен от титлата си, макар че отмених заповедта за неговия арест и екзекуция, и го осъдих единствено на изгнание. Както Томи беше казал някога, единствената основателна причина да бъде убит човек, е заради нещо, което се кани да направи. Заплахата, която той представляваше за Империята, беше символична: омразата на Народите, които бе преследвал в името на Църквата, и отмъщението на семействата на жертвите. Империята не биваше да гледа на действията му през пръсти.

— Но това е единственият дом, който е познавал — умоляваше ме Киърандел, коленичила на стълбите пред Дъбовия трон. Беше облечена в траурно бяло и лицето й бе изцапано с черна пепел. — Изгнанието е равносилно на смъртна присъда. Той не е лош човек…

— Няма значение дали е добър, или лош — отвърнах тихо аз. — И тази присъда е по-мека, отколкото заслужава.

— Но амнистията…

— Не се прилага в неговия случай. — Бях издал обща амнистия за престъпленията, извършени по време на епидемията; невъзможно беше да се определи кой за какво бе виновен, когато малцина можеха да отговарят за действията си. — Престъпленията, заради които Лич е прогонен, са извършени, преди да се разпространи болестта.

— Той е приятел на Каин… помогна му, освободи го от килията му… — Гласът й се снижи до шепот.

— И точно Каин го пощади от екзекуция. Направи онова, което самият Лич отказа — помоли се за живота на приятел. Затова присъдата е изгнание, а не смърт.

Киърандел наведе глава и гърдите ми се изпълниха с болката й. Разбирах я твърде добре. Тя бе дошла да ме моли за него не защото той го заслужаваше, а защото го познаваше. Лич бе единственото нещо от предишния й живот, което все още се надяваше, че може да спаси; тя търсеше надеждна скала, за която да се закотви в празния океан на своя живот, дори това да бе скалата, която бе разбила живота й.

Никога не съм бил способен да реша дали е по-добре да позволя на подобни лъжливи надежди да бъдат запазени, или да ги задуша още в зародиш.

— А какво ще бъде моето наказание? — попита тя.

Без моето прехвърляне, което ми разкри сърцето й, въпросът й щеше да ме обърка, защото — далеч от мисълта да я наказвам — аз я бях обявил за Приятел на Трона; тя бе един от малцината истински герои в тази история с чисто сърце и беше силна, непоколебима защитничка на хората си. Знаех какво иска и от какво се нуждае и бях наясно, че тези две неща почти не съвпадаха.

— Киърандел, това е наказанието, което ти определям: да живееш без онези, които не си успяла да спасиш. Наказвам те да изпълняваш тази присъда с достойнство и никога да не опозоряваш паметта им, като приемаш вина, която не е твоя. Така да бъде.

Тя плачеше, докато разпоредителят я отвеждаше.

Временният посланик Деймън застана пред мен, за да се откаже по традиция от почестите, които му бях предложил по силата на същата тази традиция: титла и земи по границите на Империята. Единственото му желание бе да остане в Манастирите. Вече беше напуснал поста си, макар оставката му все още да не беше официално приета от Съвета на братята. Въпреки амнистията, въпреки всички аргументи той се считаше за отговорен за разрушаването на посолството. Изрази го по следния начин: „Това се случи при моето управление. Не може да има смекчаващи вината обстоятелства.“

Предполагам, че това е функция на съвестта, да настоява за своя дял от вината.

Т’Пас също се изправи пред мен. Предложих й единствената награда, която щеше да приеме: прокламация, отменяща указа на Тоа Сител, с който се обявяват Последователите на Каин за престъпници.

— Последователите на Каин като група няма да са ти задължени за това — напомни ми твърдо тя.

— Аз си мислех, че Последователите на Каин като група не вярват в съществуването на групи.

На устните й потрепна лека усмивка.

— И все пак аз лично — рече тя — съм ти задължена.

— Ако поискаш да изплатиш дълга си, можеш да ме посетиш някога — казах й аз. — Ценя съветите ти и ще се радвам да поговорим.

Това като че ли едновременно я изненада и я зарадва и тя обеща да се подчини.

Спомням си и Фейт Майкълсън, доведена пред мен от Бизнесмен Шанкс. Помня колко бледа и сериозна изглеждаше тя, как очите й бяха хлътнали, с тъмни сенки, помня лекото треперене на ръката й, когато повдигна леко роклята си, за да направи реверанс. Гласчето й бе тъничко като заешко писукане.

— Ваше Императорско Величество… — каза тя.

— Радвам се да те видя, Фейт — казах аз. — Надявам се някой ден да станем приятели.

— Аха — изхъмка тихо тя.

Ейвъри Шанкс стисна ръката й и промърмори:

— Да, господине.

— Да, господине — повтори Фейт.

— И се надявам — прошепнах й аз, — че някой ден ще се съгласиш да започнеш да ми викаш чичо Крис.

Изражението й не се промени.

— Да, господине.

Това дете беше наранено толкова дълбоко от неописуемия тормоз, на който бе подложено…

И беше откъсната изцяло от света, който познаваше.

Единственото, което можех да й предложа, бе малко стабилност и надежда за утеха. Заради службата й в помощ на Империята и на света й дадох титлата маркиза на Хараха и й подарих земите около железницата на Трансдея, която се спуска от Божиите зъби към близкия крайречен град.

Ейвъри Шанкс ме изгледа с пронизващите си като на сокол очи.

— Казаха ми, че ти си най-младият син на Гюнар Хансен — каза тя на английски, защото това бе единственият език, който знаеше.

— Бях — признах аз.

— Познавам баща ти. — Очите й огледаха преценяващо мантията и короната ми, митондиона в ръката ми и вертикалните зеници на очите ми. След това произнесе със студен глас: — Мога да си представя какво ще си помисли, ако те види сега.

— В такъв случай въображението ви надминава моето — отвърнах аз.

— Не вярвам, че човек като теб е способен да оцени значението на семейството…

— И може би сте права.

— … но аз съм единственото истинско семейство, което има това дете. Не бива да ми я отнемаш.

— Нямам такова намерение.

Думите ми я изненадаха.

— Но Майкълсън…

— Не познавам човек с такова име.

Тя затвори уста толкова рязко, че зъбите й изтракаха.

Страховита жена — дори повече, отколкото е била на Земята. Новият свят беше преобразил и нея. В онзи миг, когато светът се бе променил и социалните полицаи, които я бяха охранявали, се бяха разбягали ужасено, тя се бе оказала сама заедно със съществото, което някога беше Артуро Колбърг. Побесняло от ярост и злоба, то се беше нахвърлило върху нея, беше я съборило на земята, беше я засипало с ритници и удари и за миг цялата й вселена се бе променила.

Тя внезапно и с цялото си сърце беше осъзнала, че макар да бе с петнайсет години по-млад от нея и мъж и в същото време проявление на някакво невъобразимо същество с почти безгранична сила, физически той си оставаше дребен, крехък, недохранен човечец…

Който беше наранил внучката й.

Предполагам, че новият свят беше преобразил и съществото, което някога бе Артуро Колбърг. Сигурно е било безкрайно изненадано, когато Ейвъри Шанкс се бе нахвърлила върху него с юмруци, ритници и нокти. Едва ли е предполагало, че в една разнебитена, грохнала възрастна жена може да се пробуди такава ярост. Няма как да е знаело колко сила се е събрала в ръцете и краката на седемдесетгодишната Ейвъри Шанкс, която пет дни в седмицата играеше тенис. Никога не би предположило, че тази жена е прекарала хиляди часове, преглеждайки записаните приключения не само на сина си, но и на Каин, най-заклетия й враг. Макар тялото й да нямаше тренираните рефлекси на воин, тя бе натрупала значителни теоретични знания за ръкопашния бой и отдавна бе преминала онази граница на гнусливостта, която въздържа повечето хора от извършването на убийство.

Нямало е как да знае, че на Ейвъри Шанкс всъщност й харесва вкусът на кръвта.

Затова, когато острите й зъби се бяха впили в шията му, пробивайки кожата, за да разкъсат шийната му вена, тя не се беше спряла, а обляна в кръвта на своя противник, бе продължила да гризе все по-надълбоко, докато не бе разкъсала заедно с мускулите и сънната му артерия.

Сигурно е било абсолютно изненадано, когато е умряло.

Всичко това го разбрах от мигновеното ми прехвърляне. Изгледах я със същото предпазливо уважение, което пазех за Каин — признанието, че се намирам в присъствието на роден убиец.

— Всички, които познават внучката ви, й желаят само доброто — казах й аз. — Ние решихме, че за нея е най-добре да остане под ваше попечителство; и за тази цел ви давам титлата графиня на Лирисан — земите ще владеете като васал на лейди Фейт — и ви назначавам за Наместник на всички земи и владения на маркизата до нейното пълнолетие.

— Графиня? — рече тя. Наблюдавах я как опитва на вкус титлата и открива, че доста й харесва.

Което беше добре. Тя нямаше да се върне на Земята и беше аристократка до мозъка на костите си. Признавам, че го направих, воден от мисълта за интересите на Империята; предаването на управлението на бъдещия ни най-голям сухоземен търговски път в ръцете на безмилостен и страшно способен Бизнесмен за следващите петнайсет години със сигурност щеше да е от полза за Империята.

Мислех да обвържа титлата й с условия — да я накарам да се закълне, че ще се откаже от вендетата си срещу Каин, — но самият Хари ме убеди да се откажа.

— Остави я да бъде такава, каквато е — каза той. — Ако й наложиш подобно правило, само ще я накараш да започне да търси начини да го заобиколи. А междувременно ще трупа злоба срещу теб, че си й създал толкова работа. Не си струва да си създаваш враг в лицето на Ейвъри Шанкс. Остави на мен да се занимавам с нея. Накрая ще разбере, че причинявайки болка на мен, наранява Фейт; а тя би предпочела вместо това да прегризе собствената си ръка.

Това може би бе първият ми урок по управление на държавата: понякога, за да постигнеш повече, трябва да направиш по-малко.

Следващият, естествено, беше Рейт.

Често си мисля за него и всеки път си го представям както тогава, когато се изправи пред мен при онази аудиенция — коленичил на стъпалата пред Дъбовия трон. Държеше главата си наведена, отказваше да срещне погледа ми. Държеше лявата си ръка, свита в юмрук, пред гърдите си; тя беше бинтована в няколко пласта ленено платно и бе достигнала размерите на боксьорска ръкавица. Маслото се беше просмукало в тъканите и когато той коленичи ред мен, то покапа по стъпалата като черни сълзи.

Беше дошъл, за да бъде съден. Искаше историята му да приключи с наказание за делата му.

Не исках да го съдя. Видях какво бе изстрадал, какво бе направил и какво му бяха причинили. Той беше един много самотен, много объркан млад мъж.

Двамата с Каин бяхме обсъдили Рейт, защото аз очаквах това да се случи.

— По-добре го дръж близо до себе си — посъветва ме Каин. — Шибанякът е опасен. И с времето ще става все по-опасен. Дръж го под око.

— Какво имаш предвид?

— Мислех си — каза Каин с лукава усмивка, — че от него ще излезе доста добър посланик в Безкрайния двор.

Замислих се върху думите му.

Докато мислех, Каин продължи:

— Дай поста на Рейт и съм почти сигурен, че вие двамата ще успеете да вкарате Деймън в Съвета на братята. Там му е мястото — да прави политика.

— Може би си прав — признах аз.

— С Рейт ще ти е по-добре. Трябва ти някой, който не се страхува от време на време да нарушава правилата.

— Някой като теб?

— Мен? — Той се засмя. — Аз не нарушавам правилата. Дори не ги забелязвам.

Помня как размишлявах колко си приличат Каин и Рейт и дори го споменах на глас:

— В определен смисъл сте като баща и син.

— Да — изсумтя той. — В недобър смисъл.

— Някога замислял ли си се дали не си му баща? Каза ми, че е незаконен… че майка му е била проститутка в Анхана. А и възрастта му е подходяща. Ти сам каза, че в онези години си бил доста щур.

— Не, не ми е син — отвърна безгрижно той. — Но може да е твой.

Аз го зяпнах с отворени уста и примигнах.

— Сигурно се шегуваш.

— Не. Точно това му е забавното. Майка му е била от Кориш, работила е като проститутка в „Екзотична любов“; по онова време не съм се навъртал там — не можех да си позволя да надникна през шибаната врата, камо ли да си взема момиче. Моето място беше при Фейдър в Лабиринта.

— При Фейдър — повторих с глух глас, връхлетян от спомени. — Помня Фейдър.

— Ами да, вече е мъртва. Ти си работил в „Екзотична любов“, нали?

Кимнах вдървено.

— Помниш ли едно момиче на име Марте? Тъмна кожа, дребничко?

— Марте… мисля, че да.

— Да си я чукал?

— Каин…

— Стига, де, можеш да ми кажеш. Чукал ли си я?

— Аз… не съм сигурен. Може и да съм. Правех много секс в онези години, Хари, и рядко бях трезвен.

— Ами той има твоята фигура. Не знам какъв цвят са били очите ти преди операцията…

— Сини.

Той сви рамене.

— Освен това притежава онази сила на ума и другите глупости, а ти си първокласен магьосник, нали? Трябва да признаеш, че е възможно.

— Да — промърморих аз. — Сигурно трябва.

Всичко това премина през мислите ми, докато го гледах в Голямата зала. Опитах се да го убедя да оттегли молбата си; все пак той не беше мой поданик. Всяко наказание за престъпленията му трябваше да излезе от Съвета на братята, защото той бе запазил поста на Посланик със съответния дипломатически имунитет.

— Не ми говори за закони — каза ми той тогава. — Не искам закони. Искам правосъдие.

Молбата му ме трогна и аз неохотно се съгласих.

— Ето какво ще е твоето наказание, Рейт от Анхана. — Посочих локвата от масло, събираща се върху стъпалото. — Сега ти си проходът за амбицията на Слепия бог да завладее този свят; чрез теб силата му продължава да търси начин да ни отрови. Наказанието ти е да му се противопоставяш с всеки свой дъх и да се бориш ежедневно, за да поправиш вредите, които ни е нанесъл чрез теб.

— Как бих могъл…? — рече той.

— Не можеш. Ще се бориш неуморно до последния си ден с ясното знание, че накрая те очаква поражение. С ясното знание, че ако се пречупиш, нещата, които обичаш, ще започнат да умират.

Той остана един дълъг миг на колене, с наведена глава; след това, без да каже нито дума, хвана подгъва на робата си и забърса маслото, което се беше стекло от ръката му. После опря чело до петното, изправи се и се отдалечи.

Гледах го безмълвно.

— Това беше доста жестоко.

Зад дъбовия трон има една малка ниша. Вътре има стол, който е разположен така, че човекът, който седи в него, да може да гледа през незабележимата шпионка, скрита в гравюрите по стената; сухият, мрачен глас се разнесе точно от тази шпионка.

— Така ли мислиш? Това не беше наказание, а дар — отвърнах тихо аз. — Дадох му цел в живота. Смисъл.

— И на това ако му викаш дар. А следващата Коледа какво? Само картички?

Позволих се да се изкискам тихо.

— Все още ми се иска да ми позволиш да ти дам титла.

— Забрави. Имам други планове. — През последните дни Хари беше започнал да подхвърля завоалирани намеци, че двамата с бога са стигнали до някакъв вид помирение. „Има някои сфери — призна той, — в които интересите ни се пресичат.“

— Хари…

— Престани, Крис. Нали ти казах още първия път… — Когато беше отклонил всяко мое предложение, от Херцог на обществения ред до, както той се изрази, „баронет на задника на географията“ — … ако приема титла от теб, някои хора ще започнат да държат сметка на Империята за нещата, които върша. Повярвай ми, Крис, това не ти трябва. Повярвай ми.

Открих, че наистина му вярвам.

— А какво се каниш да правиш?

Гласът му прозвуча по-топло и аз почувствах познатата лукава усмивка.

— Да създам малко проблеми.